Автор: classicallpoetry

Гласа на Бог светът не слуша,
затънал в тъмния си ров.
Пристига гибелната суша,
а той за гняв не е готов.

Въздига демони с костюми
на всеки горд пиедестал
и бълва нечестиви думи
в поклон към гнусния Ваал.

В една последна орисия
пресъхват изворни води,
и пак е време за Илия
със знак за древните беди.

Небе за дъжд да се затвори.
Земята в огън да гори.
Но царят в мрачната си орис
така и да не се смири…

Гласа на Бог светът не чува,
пленен от чародейна смрад,
но утре скъпо ще му струва,
когато няма път назад…

Когато адът се разтвори,
и остра сярата дими,
а никога със вик нагоре
от Бог утеха не ръми…

О, глупав свят! О, пръст нищожна!
О, трон на глинени крака!
Не ща съдбата ти безбожна
и мигом ще я отрека!

На теб и твоите измами
противник всякога съм бил!
Във Бог пребъдва твърдостта ми
високо горе, на Кармил!

И там дано дочакам края,
а ти от суша излиней,
защото е съдбата тая
на глина, влюбена в злодей…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Аз подметките кални не ближа
на лъжците от мръсния свят,
но пребъдвам си в тленната хижа
без тревоги от жажда и глад.

Пия Вино – Заветно, Христово.
Вкусвам Хляба, поръсен със Сол.
Нося дреха, родена от Слово,
и не съм пред Всевишния гол.

Всяка Правда за мен е светиня,
щом изрича я Божият Глас.
Няма с нея да стъпя във тиня
и не бих разменил я за квас.

Не избирам приятел по сметка
и с предател не правя съюз.
На съдбата през ситната цедка
търся Верни с Печата Исус.

Виждам своя успех в несполука.
Тук да губя – печеля отвъд…
За безбожни съм чест на боклука.
За смирените – Светлият Път.

Нямам трон и честита корона
и след мен не препускат безброй.
Аз съм Плод Благодатен на клона,
но безценният Извор е Той.

От Небесна роса съм окъпан.
От дълбоки води съм покрит.
За неверните – връх недостъпен.
За Христовите – Огън и Щит.

Със лишения – Образ си вая
и в сълзите си раждам дъга.
От началото – виждам си края,
без да питам защо, докога…

Може би дотогава, когато
през Небесната Вечна Врата,
прелети и последното ято
на спасени души от Христа…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Уж толкова свежи, красиви, модерни,
вървежни сред грешния свят,
потъват във мрака младежи безверни
и нямат посока назад…

Уж толкова крехки и още невинни,
а пускат в сърцата си звяр.
На някакви само петнайсет години
се кланят пред тъмен олтар.

Пребият нещастник – до смърт, без умора,
и после го снимат със смях.
А гледката, ужас за всичките хора,
дори не приемат за грях.

Пребъркват мъртвеца за дребни банкноти
и дюнери хапват без срам,
подобни на глутница диви койоти,
наръфали плът на Адам.

Вършее лукавият с воля зловеща.
Прекършва съдби и сърца.
И никой не иска това да усеща,
че падат под сърпа деца…

Смили се, о Боже, над глината грешна,
и дявола с Меч накажи,
а мойта родина, от скръб безутешна,
с Небесна Любов окръжи!

Че трябва на тъмната жетва в разгара
народът да стане юмрук,
а Ти от Престола да кажеш на звяра:
Злините ти бяха дотук!

Амин и Амин!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Събери преживяното Вчера.
С него в Бог си оставил следи –
да пребъдеш за Правдата Верен
и духът ти в Завета да бди.

Пред едната ти искрена Вяра
този свят е неверен и сляп.
Няма той нито зов от Олтара,
нито къс от Насъщния Хляб…

Претърпявай си кръстната орис.
Приеми участта си и Днес.
Всяка битка за земната корист
стига винаги в улей злочест.

Той душите към мрака повлича.
Няма спиране в плътската страст.
И напусто безбожният тича
да избяга от тъмната власт.

Възлюби прогласеното Утре!
То ще дойде със звук на Тръба!
В кратък миг на последна минута
и награда с Небесна съдба.

Да узнаеш, изкупен тогава,
в подарена от Бог сетнина –
всяко Вчера – до Днес продължава,
но е Утре платена цена…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

До края този свят ще ми враждува.
Борбата ми със него е Заветна.
Той винаги продава и купува
и трупа си присъдата несметна.

Във вените му кръв тече зловеща,
задвижена от алчност и от злоба.
И който във сърце не я усеща –
приел е сам оковите на роба.

Напусто е духът ми да въздиша
и търси своя ниша справедлива.
Каквото и със вяра да напиша –
невярата с позор ще го покрива.

Че колкото слова да разпилея –
зрънца не пускат корени в бунища.
И всичкият си извор да възлея –
пустинята с вода не се насища.

Родил съм се във времето, в което
дори и твар не ще да се избави,
а всичките безумци под небето
стократно считат себе си за прави.

И само там, на дъното, в покоя
съдбовния си жребий ще приема.
А загубата нека бъде моя,
и нека в корист нищичко не взема.

До края този свят ще ми враждува.
Духът ми пее Елеонска песен.
А Чашата Господна ми се струва
последен знак, че Богу съм принесен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Аз нямах изобилна жетва
при все, че непрестанно сях.
Една висока, Свята летва
до днес държи ме сиромах.

Не може плът да я прескочи.
Пръстта не ще я покори.
И този извод, твърде точен,
духа ми нека да смири.

За земен келепир тълпата
прегазила ме би за ден,
а всеки сам да си пресмята
светът с какво е подлуден.

Пред жертвеник опашки няма.
На Хълма властва тишина,
защото тежка и голяма
е там платената цена.

И нека в бъдната награда
разумният човек се взре.
Дали въздигнат или падащ,
накрая всеки ще умре.

И чак оттатък, чак тогава
ще види истинският скок –
дали, презрял суетна слава,
е търсил Славата на Бог.

Аз нямах във живота много,
но верен в мъничкото бях
и всички семена на Бога
с небесна щедрост ги посях.

Не в този свят ще ги пожъна.
Не тук е светлият ми дял.
С висока летва – да потъна,
остава поривът ми бял.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Какъв е смисълът, когато
поетът сее семена,
но среща Словото посято
човешка ледена стена?

Какво от нея ще поникне
та с Огън да я претвори?
Дали в сърцата Дух ще бликне
и Господ ще ги покори?

Каква е болката незрима
да чезне Дарът неприет,
а който бърза да го взима
сърцето си да крие в лед?

Едва ли всеки се тревожи
с въпроси в авторска печал.
По-скоро бързо, ако може,
удобно би ги премълчал.

Приятелите – неколцина.
Читателите – брой голям.
А моята душа изстина
в очакване на искрен плам.

Не ти ли стига, о поете,
че тоз и онзи те чете?
За тебе Словото Завет е,
но колко са Заветни те?

Спомни си притчата, Сеяча…
Погубените семена…
И тази твоя неудача
пред всяка ледена стена…

Напълно сбъдват се словата
в живота на един поет –
да чака жетвата си Свята
след всеки донаписан ред.

Смири надеждата си тиха
и загубите пропусни.
Защото и с хиляда стиха
светът не ще се промени.

Такъв е смисълът, когато
поетът сее семена –
за всичко Истинско и Свято
се плаща Божия цена.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)