(на всички, които ме изгубиха)

Не искам тайни съгледвачи
да влизат в светлата ми ниша,
а всеки да следи и влачи
това, което ще напиша.

Че те ми нямат капка Вяра,
(душата ми това го знае).
С Любов не ще прегърнат Дара,
дори Небесен да сияе.

Така жестока е, изглежда,
самата орис на поета –
да сее семе без надежда
във пръст пресъхнала и клета.

Ръце напразно да протяга.
С лъчи в слепците да се взира.
И само бликналата влага
в духа му остро да напира.

Изрече Господ тъжни думи
на племе зло, коравовратно,
и сякаш за съдба върху ми
те бяха вече многократно.

„Остава пуст, Ерусалиме,
без Мен домът ти на земята!
Похули Божието Име
и плю в Десницата Ми Свята!

Кокошка пилците си пази
и под крилата ги е свила,
но щом потомство я намрази,
линее слабо, без закрила…“

Скръбта в сърцето ми извира.
Притиска, иска да го пръсне.
Сред суша моят Дар умира
и няма почва да възкръсне.

Не искам тайни съгледвачи
или приятели по сметка,
защото в миг ще ги оплаче
на Господ праведната цедка.

Че долният не става горен,
дори заграбил цяла нива,
а семе, без да пусне корен,
дъждът напусто го полива…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)