Автор: classicallpoetry

Земята ще трепери – в трус след трус!
Светът ще тъне в блатото на звяра…
Приятели! Обичайте Исус!
Живейте само с Неговата Вяра!

Измамата е с лъскав станиол
и лесно лековерните привлича.
Да страда ли беднякът, че е гол,
когато злият с гибел се облича?

Не гледайте на блазнещото „днес“,
щом мъдрост има в думата „довека“.
Без съвест, добродетелност и чест,
какво оттатък ще спаси човека?

Смъртта с косата бясна ще коси,
а Бог от Кръста с Благост ще спасява!
Небето Свята Правда ще роси,
а адът ще избълва дим и лава!

И с Избора – да бъдем или не
на този свят Невястата Христова,
ще паднем някой ден на колене
пред Бога или змийската отрова.

Аз искам във последния си час
да ви съгледам – ангели във бяло!
И някъде, в най-светлото у вас,
как моето сърце се е раздало!

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

Короната на Божията Слава
с венец от тръни само ще платиш.
И даже скръб дъха ти да вгорчава –
пелина приеми като сладкиш.

Не страдай, щом на други им е сладко,
че всяко нещо има си цена.
А времето на този свят е кратко –
във улея хързулната шейна.

И някак най-добре е там, накрая,
щом Съдникът прониже те с очи –
да Му речеш: О, Боже! Вече зная
защо съдба ми даде, да горчи!

Венец защо ми даде от бодили,
и кръст, на който да се прикова…
И аз, ако за всичко имах сили –
от Тебе чудо Свято е това!

Приятелю! За този миг дочакан
живей, копней – с венеца си трънлив!
И Бог ще види в тебе древен дякон,
дори в смъртта – от живите по-жив!

(Птицата в теб)
Ясен Ведрин

Не вярвай на дърво, което
се хвали с хиляди листа,
но плод най-сладък от Небето
не е родило с възрастта.

Че някога Христос премина,
в умората усетил глад,
и пред разлистена смокиня
потърси Свойта Благодат.

Уви! Безплодно бе дървото.
Създателя си наскърби.
И Той прокле го със горкото
над най-греховните съдби.

„От теб довека плод да няма,
но ялово си остани!
Че от листата ти измама
очи човешки ще плени…

За Мене си дърво омразно.
В земята щедра – паразит.
Щом спира гладният напразно
и с теб не може да е сит…“

Не вярвай на дърво, което,
изгуби Живата Вода.
Изсъхнало е то. Проклето.
И няма в Царството следа.

Защото смисълът едничък
под този Свят Небесен свод,
е Господ Бог да заобичаш,
и раждаш Неговия Плод!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не търсете при мен микрофони.
Аз не викам, а тихо шептя.
Бурен вятър не гали, а рони
красотата на крехки цветя.

В силен крясък мощта е фалшива.
Само слабият думи крещи.
И напусто крила си съшива
във лъжовно небе да лети.

По вратите ни Господ не блъска
да изкърти и съвест, и блян.
Не е лидер с костюм, с вратовръзка,
от хвалбите човешки пиян.

Като удара тих на сърцето –
тъй Спасителят хлопа смирен.
„Влизай, Господи! – чува… И ето –
нов човек е отгоре роден.

Безполезни са шумните зали.
Децибелът не жъне сърца.
И на славата в бурните хали
класовете изронват зрънца.

Не търсете при мен микрофони.
Аз пребъдвам сред тихи води.
Забраниха ми всички амвони,
но духът ми в незлобие бди.

Тишината е моята книга.
В нея Свято перо ме твори.
Тази връзка с Небето ми стига
и пределна я чувствам дори.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Свещен товар животът ми изстрада
и труден моят път ще продължи.
А гледайки духовната грамада
дори не питам колко ми тежи.

Не съм Атлас, да нося с рамената
едно Небе от Милост и Любов,
но стига ми, че блика Светлината
от книга или кратък стихослов.

Духът на Бог е скритата вселена,
в която Слово ражда канари.
Но трябва Му душата, посветена,
до сетен дъх заветна да гори.

Пред ледения вятър да не спира
и в мрака със светилник да блести.
А в раните си смисъл да намира,
когато злият идва да мъсти.

Невидимото – кой и как ще може
да види във съдбата ми, не знам…
Но иска ми се ти, Всевишни Боже,
очите слепи да отвориш сам.

Че камък, който камъни износи,
дори до нечовешкия предел,
не са му нужни никакви въпроси
защо и как товарът Ти е взел.

За всичко от Небето има Сила
един новозаветен назирей.
Не ще го спре лукавата Далила,
изпратена от тъмния злодей.

Свещен товар животът ми изстрада.
Оттатък ще олекне. Като в сън.
С онази най-жадувана награда,
че бях Христов… И винаги ще съм!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

(призив от Вярата Господна)

Покори висотата ми, колкото зов те копнее,
и не вярвай лъжите, че нямаш за полет криле.
Всеки ражда се птица. Но рядко си спомня къде е,
вкоренен в страховете на някое кално поле.

Да пълзи и да рови – това е съдбата на роба.
И пръстта си загребал – да търси за смисъла път.
От невръстната люлка – до тъмния ужас на гроба.
От плача първороден – до края на болната плът.

Не задържай в кафез тази птица, към мен нелетяла.
Намери ме, надмогнала болки, съмнения, страх.
Щом въздъхнеш в сърцето си моята облачност бяла,
полети… Аз съм близо! На двадесет века размах!

Покори висотата ми! Слънчева – мене обичай,
като стълба на Яков и хвърлен над бездната мост.
Полети, моя птицо! В зова си на ангел приличай,
че небе се кръстосва, защото напомня Христос…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Дори от черна злоба да люти
и хулена – душата да се свива,
дървото ми в зелено ще цъфти
и изворът ми – бурен ще прелива.

Не търся шум в суетния чакъл
със който адът пътя си павира.
За псета да творя – не бих могъл.
Тъй светла е високата ми лира.

Реши ли някой да я потроши –
на сянката й нека гони края.
Комета съм за светлите души.
А тъмните – не искам и да зная.

Пресичат се в живота рай и ад.
И мракът не понася светлината.
Къртиците си правят маскарад,
но как ли да прикрият слепотата?

И как ли тумор да се изцели,
когато в дух оставя метастази?
А дарът – през венеца от бодли –
дори до гроб искрицата си пази.

И даже след смъртта е още там –
в лъчи, слова и пламък от олтара.
Все още съм достъпен, като храм!
Все още съм поезия и вяра!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)