Автор: classicallpoetry

Все по-често пронизва ме болката вляво
и сърцето напомня за тялото тленно.
Аз живях като вятър. Сега ми остава
да потърся следите на всичко безценно.

Не строих за чедата си дом с керемиди.
На чешма не написах послания тежки.
Бях невидим, а исках светът да ме види.
Ангел бях, но уви, ме разбраха човешки.

Влюбен в слънцето бяло, раздало лъчите,
влюбен в облака – дъжд по земята изплакал,
аз поисках да дам светлина на душите,
да изтръгна сърца от коптора на мрака.

Казват, думи съм писал и с думи съм страдал.
Тъй видели са моите жертви небесни.
Дух оставих ви, хора! С Дух преборих се с ада!
С Дух изпълних крилете на моите песни!

Керемиди се чупят, домът ще се срине.
И чешмите пресъхват. Яде ги ръждата.
Но Духът – Той не може в пръстта да загине.
И свободен е вятърът – чист в синевата.

Все по-често пронизва ме болката вляво –
уморено от кръгове старо вретено.
Аз живях като вятър – не за земната слава.
И това се надявам да ми бъде простено!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Той надписва денем некролози
с почерк на изкусен калиграф.
Седнал край букетите от рози
и запретнал десния ръкав…

„Много ли покойници са тука?“ –
питам го, от листите смутен.
А човекът става и куцука,
леко приближавайки до мен.

„Виждаш ли ковчези ти тъдява
с тези тъй известни имена?
Носи се великата им слава,
знаят ги по цялата страна…

Живички са уж, за пред народа.
Всеки е от здраве напращял.
Но видял е Бог от небосвода
пъклото на земния им хал…

Той на мене делото възложи,
миг преди над тях да падне меч –
та със некролог да разтревожи
плевели, посочени за сеч…“

„Е, тогава имат ли тревога?“ –
питам го отново изумен.
„Що говориш! Нямат страх от Бога!
Всеки като бик е угоен.

А сърце през тлъста лой не чува.
Гордост сатанинска го мори.
Истина наопаки тълкува
и живее само за пари.

Хили и лигави се зловещо,
че след него плиснал би потоп,
а не мисли колко е горещо
в ада под утъпкания гроб.

Затова аз приживе ги плача
с думи като бисерни сълзи,
че са всички слепи за Палача,
Който само в миг ще ги срази…“

Тръгвам си. От думите потресен.
Кой ли вижда този калиграф,
там, над некролозите привесен,
да надписва скръбен епитаф…

Може би избрах си орисия,
в царството на слепите – с око,
да прогледна сам… И да открия
приживе умрелите в „Горко!“

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

От две Българии – едната е излишна,
като отдавна втръснало менте.
Не ще перото в стих да я опише.
Да я възхвали – вярата не ще.

Че тя е рай за куп богоизбрани,
(под маските си – черни сатани),
които ръсят сол в открити рани
и крият лик зад мраморни стени.

От две Българии – едната е трапезна,
отрупана с блага за векове,
а в другата – душите тънат в бездна
с нечути от оскъдност гласове.

И няма мост от Святост до поквара.
Немилост не докосва милостта.
За гнусния – лъжата е олтарът.
За алчния – копнежът е властта.

От две Българии – едната е палачът,
готов сърцата в миг да посече.
Статистика са бедните. Не значат,
дори кръвта им в ров да изтече.

Къртица с прилеп, червей с лешояда,
царуват в политически вертеп.
И пишат имената си в плеяда
от черни тръни в прогоряла степ.

От две Българии – едната е лъстива.
Продажна проститутка с евтин крем.
Разкрачена. Насам-натам отива.
Уж източна, но в западен тандем.

Търговецът – на дребно я продава
и спекулантът – с кризи я мори.
А Плевелът расте и избуява,
(невярващ на любов, а на пари).

От две Българии – едната спомня ада,
а другата – измисления рай.
Къде душите български пропадат –
това едва отвъд ще се узнай.

Но в моята тъй мъничка вселена
България е винаги една –
великомъченица, окрилена,
да плаща скръб за Дух и Светлина.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Пари и власт са алфа и омега
на всеки самозванец нечестив.
Пращи под него пъклената жега,
но мисли си мъртвецът, че е жив.

По кървавата светска пирамида
пълзи проклет за своя интерес.
И лесно се разбира със Темида,
платил рушвет на съдника без чест.

Да грабне мимолетната си слава,
гръбнак прекършил като счупен клон.
И с плувнали очи да преброява
несметните богатства на Мамон.

Така изглежда стълбата зловеща
от приказка за паднали души,
забравили, че в дупката гореща
от злия няма кой да утеши.

Че някой ден ще видят Прокурора
и Жезъла Му, вдигнат срещу тях –
за злото против съвестните хора
и мръсния живот, живян без страх.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Като изгрев над горска поляна
за душата ми, обич, бъди!
Синева, от искри разпиляна.
Огън, който оставя бразди…

Да докосвам в очите ти лято,
нарисувано с късчета жар.
През сълзите – пътека от злато,
а на устните – дъх-кехлибар.

С тихи думи гласа ми загръщай,
като влюбена в цвете пчела.
Сътвори от ръцете си къща.
От косите – безброй хвърчила.

И в олтара, от вечност погален,
щом мечтите ми сбъднеш в зори –
остани като пламък разпален.
И гори. И гори. И гори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Светът е битка на поклони
и всеки носи свой престиж.
Но кой въпроса ще отрони:
Къде и пред кого блестиш?

До днес пустинния си пясък
събират светските звезди,
защото те си имат блясък,
а той усърдно се следи.

Души съглеждат отвисоко
пред някой фотоапарат.
И техните лъчи са стока
с цена, реклама и плакат.

Едвам удържат на тълпата,
жадуваща за автограф,
и с частен „Боинг“ в небесата
лика си правят величав.

Такъв навярно е престижът
на вече звездния елит.
И всички медии се грижат
животът им да е честит.

Но нека в правотата ясен
опиша други светила.
Поклонът им, така опасен,
да зърне плът не би могла.

Отритнати или презрени,
но верни в Правдата поне,
пред своя Бог стоят смирени
и винаги на колене.

Да бъдат гонени им стига,
щом носят Образа Му Свят,
и Той в Духа Си ги въздига
да светят с блясък непознат.

Не може мракът да ги схване
или светът да ги прозре,
и някой, ако с тях остане,
за всичко пръстно ще умре.

Светът е битка на поклони.
Животът – избор на звезди.
Едните следват милиони,
с вериги в празните гърди,

а другите – едва малцина
удържат в своите лъчи,
понеже в свят като пустиня,
мнозината са без очи.

И нека верният не страда,
че скръб Небесните мори,
но гледащ бъдната награда –
на Господ да благодари.

Защото в адовите бездни
със гъстия и лепкав мрак,
ще паднат всички люде звездни
с поклон пред злия Божий враг.

А горе – с празнична позлата,
успяла в миг да полети,
на Господ Бог сред светилата,
една Невяста ще блести.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

В една земя, опустошена
от злоба, червеи и тлен,
присви се моята вселена
до Бог, в сърцето ми вселен.

И погледът ми, уж далечен,
навън не иска да кръжи,
където грешникът обречен
погива в своите лъжи.

Поклонът, храмът и олтарът
стоят дълбоко в моя дух.
И няма да ме сплаши звярът,
за него щом оставам глух.

С един Месия на вечеря,
и лъч за новата зора,
не искам друго да намеря,
ни друг живот да избера.

Отдавна Портата е свита
и Пътят – до игла стеснен.
Светът за Правдата не пита,
от тъмни страсти подлуден.

Беснеят слепите водачи,
събрали плътските вълни.
И гарван над душите грачи,
та в ямата да ги плени.

Пръстта към пъкъла привлича.
Ръждясва златото до прах.
Безумният с вериги тича
да върши тайния си грях.

Заветът плаче и въздиша.
Небето мрачно се гневи.
А клетникът си търси ниша,
та светъл лъч да улови.

В една земя, опустошена,
от злоба, червеи и тлен,
да свие своята вселена
до Бог, в сърцето му вселен…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)