Автор: classicallpoetry

Къде скръбта си днес да утеша?
Светът се гърчи в мрачна анатема.
Не го приема моята душа
и как да би могла да го приема?

С любов се ражда всичкият живот,
а после се преследва от омраза.
Доброто среща своя антипод
и борят се във битката за аз-а.

От истина блести небесна твърд,
а долу от лъжи тъмнее векът.
Над земните съдби царува кърт
и в суха пръст превръща се човекът.

Духът е непрежалено горчив.
Сълзата от окото – дъх насища.
А правдата напомня огнен взрив,
след който тлее дим от пепелища.

Във вретище ще скрия моя плач.
Не искам изповедник на сергия.
Светът напомня самота и здрач
през тленните решетки на килия.

Но даже там, от звездните лъчи,
с един ще спя в утехата заветна:
Пръстта ми, Боже, с милост премълчи!
И виж духа ми, в който Ти просветна!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Живей, братле, на „въпреки“, когато
светът от скръб и болка загорчи,
а оня, който би живял богато,
бедняк изглежда в твоите очи.

Че „въпреки“ е дума с мощ и сила,
която се докосва с вечността.
Тя хора неведнъж е извисила
над слепите къртици и пръстта.

Един успява с подлост и измама,
а друг краде и граби като вълк,
но ти помни в житейската си драма,
че „въпреки“ светлее като дълг.

Туй „въпреки“ е святата ти клетва,
изречена не с думи, но в дела.
За всеки, който сее, идва жетва.
И твоята да дойде, би могла…

И „въпреки“, че няма да е леко
да сложиш прът на злото колело,
с едната чест надмогвай го, Човеко!
С едното си повдигнато чело!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Измамливи са клетвите човешки
и преходни са думите от кал.
Не искам да повтарям стари грешки,
а после да въздишам от печал.

На никой властолюбец нямам вяра.
Не ме затрогва снимка от плакат.
По-скоро бих погалил помияра,
очи изцъклил от първичен глад.

Най-тъжно се вгорчава битието
от ловкия мошеник в скъп костюм.
Похлопаш ли, ще случиш на заето,
със не едно и две, но три наум.

Напусто е възторгът от обета,
щом сцената лукавият държи.
Властта му дава хиляди небета,
но всичките са тъмни от лъжи.

На вечен избор случих. И не жаля!
Почука в мен прободена ръка.
Помогна ми огнище да запаля
и с вяра светъл зов да изрека.

На вечен избор случих! И до века
не ще го разменя за земна лъст.
Че в Истина превръща се човекът,
когато прокърви в Завет до Кръст.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Лисиците си имат леговища,
и небесните птици гнезда; а
Човешкият Син няма где
глава да подслони…“ (Лука 9:58)

Когато над света се свечерява
и пак на запад слънцето клони,
за Теб приготвям, Господи, жарава –
ела в духа ми, и се подслони.

Дори до днес с тъга да Си се скитал,
от хората прогонен, Свят и Сам,
сърцето ми за Теб ще е обител,
в която Ти пристъпяш като Храм.

Тогава просто тих ще коленича,
като слуга пред Царя си Христос,
че всеки, който силно Те обича,
у своя дом превръща се на гост.

А Ти, Исусе, в мене виж отмора!
Тревогата Си дай ми за живец!
И аз заветно ще преспя на двора –
под звездното небе на Бог Отец!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Аз все още съм камък крайбрежен
и ме мият солени вълни.
А в съдбата ми – сън неизбежен,
преминават и нощи, и дни.

Шепне своята болка морето
и в черупки на мида бразди,
та отпосле – в стиха на поета
да мъждукат високи звезди.

Да прошепнат седефено в бриза,
че са мои желани лета,
а в лъчите им с трепет да слиза
просънувана с вяра мечта…

С безпределен копнеж да ме вае.
Да ме вдигне в среднощния свод.
За да зная насън, че това е
звездно чудо за моя живот.

Надживял всяка орис крайбрежна,
да съм амфора, вдъхната с блян,
а у мен да твори безметежна
своя космос Любов-Океан.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

Потърси ме на светлата страница
в моя бурно изпъстрен роман.
Всички други – обръгнали в рани са.
Няма смисъл от четене там.

Аз Те искам в най-истинско случване,
като щедра към мен синева.
Глътка радост, отпита от ручея.
Крем сред нежно набола трева.

Думи, никога в зов неизричани.
Само Свята прободена длан.
И душата ми, скитала ничия,
в Теб да срещне съдбовния Храм.

Ще зачеркна години от писане.
Ще забравя героите в тях.
Че жадуват мечтите ми втрисани
в Теб да чуят най-топлия смях.

И намерил в копнежа си граница,
както рицар Светия Граал,
ще остана на светлата страница,
недописан и искрено бял.

Ти тогава, Небесен, с Перото Си
всички страници в мен допиши,
за да бъдат разцъфнали лотоси,
от които Любов ме теши…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Едно сърце. А в него нося всичко.
Възторг и мъка. Радост и печал.
Понякога оставям го самичко,
надеждите му тихи премълчал.

А то безмълвно вече претуптява
в живота всеки луд водовъртеж.
И няма миг от почит или слава
да спре отляво острия бодеж.

Не са му нужни гняв или вендета.
Не се лекува с хули и сплетни.
И само във тефтера на поета,
отеква то с присъди и вини.

Химерата стократно го прониза.
Утопията – лъга го до блян.
Съдбата му написа епикриза –
несбъднато в копнеж неизживян.

Едно сърце. Ръка със свити пръсти.
Дано да ги разтвори слънчев зов.
И щом небето свято ме прекръсти,
да бих си тръгнал с нечий благослов.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)