Автор: classicallpoetry

Като тебе не мога, Нероне,
да измисля дори и куплет.
Стих един да изпееш – пирон е
и пронизва съперника клет.

Аз си нямам змия Агрипина
да разчиства с коварство пред мен.
И отровата в минус след минус
да дъхти на татул и бадем.

Ти си свикнал с честита арена
и патриции в празничен шум.
С тях дори съвестта прегорена
заприличва на клечка с локум.

Всички пишещи – ниско под теб са.
Долна паплач! Бездарна до шок!
Ти блестиш като слънце над плебса.
Ти, Нероне – същинският бог!

Аз, тварта от нищожните твари,
се смирявам сред пепел и дим,
че от твоята муза пожари,
са подпалили гордия Рим.

Даже той, като евтин амвон е,
недостоен за твоя летеж!
Ах, твори! Претворявай, Нероне!
И пиши, без да можеш да спреш!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Моя прошко, от болки родена,
прокървила всред тъжния мрак.
Със захапка на дива хиена,
остри спомени ръфат те пак.

Две горчиви сълзи не дочака,
нито думи с призната вина.
С теб душата скръбта си изплака
и плати невъзможна цена.

Колко ножове, гърбом забити,
моя прошко до днес претърпя?
И повдигнала взор към звездите –
колко нощи тревожна не спа?

Знам какво си – отлитаща птица
над света, който тленно пълзи.
Щом те зърне – Небесна зеница
ще пролее за мене сълзи.

И прободена длан ще затвори
всяка рана, що в мене кърви.
Моя прошко, отлитай нагоре!
Грях и зло против мен забрави!

Както буря стъклата измива
а след нея светлеят лъчи,
тъй бъди ми всевластна и жива,
и, простила докрай, премълчи…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Ти ще дойдеш, Исусе, на кон
бял и силен, с могъщи копита.
Над притихнал от зов небосклон
Святостта Ти света ще изпита.

Подир Тебе, на бели коне,
ще Те следват Светиите Верни.
А врагът Ти, превил колене,
ще потъне до бездните черни.

Дай ми Твоята Вяра и Меч!
Да съм конник от Твоята свита!
И духът ми безкрайно далеч
ще успее със Теб да полита.

Чак до Трона Ти – горе, в Сион!
Чак до портите, бисерно-бели!
Аз ще дойда, Исусе, на кон
с нежна грива от Святи повели!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Теб)

На Йовелина!

Красотата отвън ще повехне,
както лист не остава зелен.
И когато огледаш се… Ех, не!
Как можа да се случи на мен?

Не унивай в тревога излишна.
По-навътре сега потърси.
Да се видиш – все още предишна,
с нежни скули и дълги коси.

Да откриеш в очите си ласки
и в усмивката – лодка с весла.
С колко още пленяващи краски
да докосваш мечти би могла…

Красотата на влага прилича.
Тя потъва в сърцето дори.
А оттам – като изгрев наднича
и подобна на пламък гори…

Всеки миг да си моя си струва.
В този свят – до последния ден.
За да виждам в душата ти Лувър
от красивото в теб упоен.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В едно сърце не всичко се побира,
а само извисените неща.
Дори да искаш светлата ми лира,
не ща върха ти, дяволе… Не ща!

Корони, лаври, златни пантеони
за своите драскачи запази.
И скрий от тях ръждата как се рони,
щом червеят в перата им пълзи.

Превръщай имената им на стока.
Продавай ги. Клиентите са бол.
Че в своята обреченост жестока
творецът с етикет е бос и гол.

Звезда, която в пръст е приземила
на разума небесните лъчи.
Или пък съвест, като пот избила,
която вижда злото, а мълчи…

Не съм казан за подлост и поквара.
Залостих си вратата. Без печал.
Две шепи да напълня с глътки вяра,
ще знам, че ненапразно съм живял.

В сърцето ми не всичко се побира,
но ти за мен низвергнат остани…
Дори с една обезценена лира
ще славя Бог през земните си дни.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не питай Господ Бог защо си
от черна завист поруган.
Спомни си праведния Йосиф
и братята му – злобна сган.

Захвърлен в тягостната яма,
смирено той скръбта си пи,
и сам в човешката си драма
с едно Небе се укрепи.

Не пускай зло да те пребори,
дори в сърцето да боли.
Звездата винаги е горе,
а долу лаят псета зли.

Ще лаят… докато отминат,
а Йосиф ще царува. Бял.
Не става диамантът глина
дори под тонове от кал.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Това е дяволското иго –
тълпата да крещи „Разпни Го!“,
а римлянинът мракобесен
да има избор прост и лесен.

Това е страшната измама –
слепците да залитат в яма,
а съдник, щом Христос убие,
с вода ръцете си да мие.

Това е адът на земята –
да любят хората змията,
и без да виждат в грях окова,
да гълтат змийската отрова.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)