Автор: classicallpoetry

Не съм поклонник на Веспасиан.
За зрелища и хляб не вадя Меча.
Обърнат палец, под творба заврян,
превръща гладиатора в Предтеча.

И Римската арена – взрив от страст,
без „Аве, Цезар“ смятам да подмина.
Под слънцето смирен Еклисиаст
докоснал би душите на малцина.

Не значат нищо минус или плюс.
Не искам от тълпите вой и врява.
Защо ми е суетният им трус,
когато вехне лавровата слава?

Двубоят на поета е един –
със себе си, до гвоздея на Кръста.
А щом до Авел приближи Каин –
отгоре Господ ще им мери ръста.

И този Колизеум, вътре в мен,
е изпитът на светлата ми лира –
когато съм с омраза омерзен,
духът ми да откаже да презира…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Един Давид в духа ми Те обича.
Един елен в душата ми пъхти.
Небето дай му, Господи! Да тича!
Да бъде там, където Си и Ти!

Със арфа Любовта Ти да възнася!
И всяка струна – Теб да прозвъни!
Пътеката Ти Свята да оглася
по всичките била и планини.

Един Давид в сърцето ми Те хвали!
Един слуга, на който Ти Си Цар!
И сто живота вътре в мен едва ли
ще стигнат да възпеят Твоя Дар!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Теб)

Светът и утре още ще е тук…
И смисъл в битието ще се крие.
Дали в един копнеж. Или във друг
е все едно. Но в него да сме ние.

Ще има неживяни брегове.
Скали, в които думи се разтрисат.
А вътре в нас предели ще зове
един добър и нежен летописец.

И може би в това е вечността,
че даже и минутата си струва.
Уста да се докоснат до уста
чрез думите, в които лъч векува.

Ръце да се преплитат като храм
и пръстите олтарно да се греят.
Светът и утре още ще е там…
Вълните му и утре ще ни пеят.

И тук, и там… Не питаме къде…
Съдбата в нас от зов ще се разкрие.
А времето в следи ще изпреде
воала на преплетеното „ние“.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Притворила очи ме призови.
Наяве твоят зов да ме сънува.
И в чувството мигът ще улови
един роял, решил да ни векува.

От изповеди всеки тон трепти
по-нежно и от изгрев над безкрая.
Да би ме сътворила от мечти –
аз после цял живот ще те мечтая.

Светът ни ще е сбъднатост. Крила.
И полет – до почуда безтелесен.
Че само ти в съдбата би могла
да бъдеш припев в мъжката ми песен.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Като цвете, което разгръща
всички тичинки в своя цъфтеж –
тъй се молех, едничка и съща,
в моя свят пожелана да спреш.

Да те вдъхна с пречиста премала,
сътворена от изворен блян –
че за мене мечти си разстлала
в цветовете на зов неживян.

И с лъчите на нова вселена
да докосна първичния взрив –
оня смисъл, че беше родена
да направиш духа ми щастлив.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В мъгливия ми зов ще бъдеш бяла,
събрала куп от слънчеви лъчи.
И аз ще те посрещна, просветляла,
та утрото ми в теб да проличи.

Една усмивка дълго да си нося,
като прозирни капчици от дъжд.
И твоят поглед някак да изпрося,
а той да ме обгърне изведнъж!

За две или за пет минути само
да сбъднеш ден, и седмица дори.
А вътре в мен събуденият пламък
за още два живота да гори.

Не искам друго в липсите тревожни.
От щедрост никой не е разцъфтял.
Но тебе да намеря, ако може,
в мъгливия си зов, по мъжки вял,

ще бъдеш ти последното ми чудо,
на този свят, лишен от чудеса –
за кратък миг съня си да пробудя
в къдриците на твоята коса.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

“Уподобих те, любезна моя, на конете
от Фараоновите колесници…”
(Песен на песните 1:9)

Жадуван шум от чаткащи копита.
Летят в небето приказни коне.
Еднички думи моят глас попита:
„Обичаш ли ме? Мъничко поне…“

И сякаш нежността, развяла гриви,
през полета си ветрове събра.
А чувствата – напиращо игриви
сияеха от сбъдната зора.

Сърцата ни искряха от подкови.
И онзи тропот – че светът тупти,
когато с устни, за мига готови,
в една целувка покориш ме ти.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)