Категория: Poetry

Творецът в камък ме извая
и бях под чука и длетото,
но още не докосвам края
и дързък бия се със Злото.

Реди куплетите тревожни
разстроената моя лира,
а времената са безбожни
и този свят не ме разбира.

И как да би могъл, когато
не се предлагам като стока,
а всичко Истинско и Свято
е летва, като връх висока?

Дори един живот е кратък
творец да покори дъгата,
и даже с принос без остатък,
едвам докосва синевата.

Каквото трябва – ще изтрая!
Каквото нужно е – ще пиша!
Творецът в камък ме извая
и имам в Канарата ниша.

Живея в Нея за малцина
приятели по Дух и Вяра.
Със тях съдбата ми премина
и с тях дано се доизкара.

Че малкото отсам, изглежда,
оттатък е доволно много,
и тежък клонът се навежда,
когато Плод дарил е Богу…

Така, отново и отново,
творя с надежда осъзната.
Родих се, за да бъда Слово.
И Слово ще ме запечата…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Хвърчат из космоса комети.
Светът разтърсен ги следи.
А Бог със Словото Си свети
и радва моите гърди.

Помисля ли за Трона Вечен
и горният Ерусалим,
не е в мечтите ми далечен
Възвишеният Хълм любим!

Не гледам с телескопа Хъбъл
към някой бляскав метеор.
Без Вярата – човек е гъба,
а с Вяра – волен като бор…

Едно сърце у мене тупа.
Мечтата ми отвъд трепти.
Не ми е нужна мощна лупа
за вход през Райските врати.

Хвърчат из космоса комети.
И моята душа хвърчи.
А щом Исус за мен Завет е –
Сам Той е моите очи!

И най-дълбоко във сърцето
ми дава чудния Си взор –
да видя Царството, което
сияе в Божия Простор.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Аз не искам световна награда
от химика, създал динамит…
Нека скръбна душата ми страда,
но остана за скверните скрит.

В надпреварата тъмна и бясна
всяка почит е лепкава смрад.
И мъдрецът е буква безгласна
даже пълен от свръх благодат.

Добротворци във блатото няма.
Само жаби сред тиня и кал.
По-добре на един или двама
своя принос Христов да си дал.

Къшей хляб от гореща жарава
или чаша студена вода –
всеки дар вековечен остава
и в незримото има следа.

Мерзостта на похвали се радва.
Добротата е стъпкана с бяс.
А при корена острата брадва
всичко гнусно отсича от раз.

И светът е капан злополучен
за плътта, що си търси престиж.
Все едно на озъбено куче
златен кокал за мир да дариш.

Аз не искам суетна награда.
Мен ми стигат две топли слова!
А каквото по Дух ми се пада –
нека в Бог си остане това!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

При надвиснала тъмна беда
стара мъдрост от Словото свети –
ако Бог не опази града
за какво са му нужни ракети?

Ако Той не е Святият Щит,
то защита кому се възлага?
Ядрен удар – жесток, страховит
а след него… на пъкъла прага.

Кой измами ви, земни царе,
да се впускате в страшна вендета?
Всеки враг набелязан да мре
на една подивяла планета.

И тиранът, кръвясал в злини,
да ви пали със злоба фитила,
та зад плътни бетонни стени
да си мерите царската сила.

А на фронта – сред огън и дим
всичко живо за час да умира…
И светът да прилича на Рим,
а Нерон откъм вас да прозира.

Аз не искам пред Божия Гняв
кръв да плащам, от други пролята.
Няма смърт, за която съм прав…
Зло със зло не измива земята.

Всеки грях издълбава бразда
и във нея клеветникът лази…
Ако Бог не опази града,
как душите ви Той да опази?

Колко пъти убихте Христос
в битието, от зло земетръсно?
Съдбоносен е този въпрос!
И оттатък за него е късно…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Часовникът на този свят ще спре.
Ръждясват колелата му зъбчати.
А всичко нечестиво ще измре
на дявола под скверните печати.

И все едно – минута или ден –
ще скърца доразвитата пружина.
На тъмен княз, със злоба зареден,
допуснатата лудост му отмина.

Във ямата безпътните души
ще искат час за прошка и промяна.
Но Святият не ще им разреши,
защото време хич не им остана.

Че те го разпиляха в суета
и пясъкът в ръцете им изтече.
А горе пред Небесната Врата
надеждата заключена е вече…

И днес не е ли много по-добре
човекът от света да се остави,
и миг, преди часовникът да спре,
душата му Спасител да избави?

Да каже на Исуса: „Грешен бях,
но искам в Твойта Кръв да се измия!
А времето в живота ми без страх
за Теб да изживея и открия!“

Часовникът на този свят дрънчи.
Тревогата в стрелките му тиктака.
И всеки луд, за Бога без очи,
ще свърши във прегръдките на мрака…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Той е Верен и Свят Съдия.
Меч двуостър държи във Десница.
Аз пред Него безмълвен стоя
като свила крилата си птица.

Светла Правда крепи ме в гърди.
Уповавам на нея довека.
И си казвам: Господен бъди,
изтощен от съдбата нелека!

Суха плява безумна гори
и пожари разпалва проклета.
Колко пъти заричах я: „Спри!
Дай почивка на тази планета!

Съдията следи те със гняв
и Свещен участта ти изрича!
Но димът ти, от огън лукав,
все към бездните адови тича!“

Миг ще дойде, въздишан с печал,
и Съдът като щурм ще настъпи.
Всеки, с дявола евтин живял,
бъднините пристигат му скъпи.

Запечатвам я с твърдо Амин
тази Правда, пределно могъща,
че във Вечното има Един,
Който всекиму всичко възвръща.

Той е Верен и Свят Съдия
и отключва ту Рая, ту Ада!
А в живота на тази земя
за блажената Вечност се страда!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Аз не питам защо и какво
има още в света да се случи.
Нека просто остана дърво,
що на щедрост отгоре се учи.

Раждах в клоните куп плодове,
наедрели от мъдрата есен.
Без да чакам гладът да зове
го засищах с духа си надвесен.

На короната нямах разцвет,
но при корена Слово роди ме –
да остана за земното клет
и не славя едното си име.

Нямах в мен пожълтели листа.
Само гъста смола от раздели…
Плодовете родих от Христа
за онези, що биха ги взели.

Приютявах небесни гнезда,
прошептян от възторга на птици.
Търсех залези с чудна звезда.
Срещах изгреви с будни зеници.

Моят Извор, щом чист отлети,
ще ме вдигне до Свята градина,
и духът ми възбог ще трепти,
плодотворно живял за малцина.

С тази простичка вяра творих.
На дървото ми тя е присъща.
До Мига, благодатен и тих,
с който тленното в Дух се обръща…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)