Категория: Poetry

(На една приятелка във Вярата)

Когато се въздига плява,
а Храмът е съборен плет,
човекът в Бога оцелява,
щом има вяра-слънчоглед.

Не може с нея да изгуби
лъчите Святи на Христа,
защото истински ги люби
от утрото до вечерта…

От изгрева лазурно златен
до залез кърваво-червен,
животът му е благодатен,
принесен Богу всеки ден.

И знае слънчогледът верен,
че топли своите зрънца,
а в своя Господ ще намери
Любов от хиляди сърца.

Че Той е Слънцето, Което
блести над всички светила,
и всяка вяра на Небето,
за Него жива е била.

А щом Го следва в зов изречен,
в лъчите на Свещен Завет,
пребъдва в Смисъла си Вечен
човекът с вяра-слънчоглед…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Художникът с бои рисува.
Христос – със Святите слова.
Но кой и как това тълкува –
въпрос на верни сетива.

Картината е твърде суха
и Дух от нея не струи.
Остава сляпа, няма, глуха
зад изветрелите бои.

В словата Образът се ражда
и следва Светлия Си Път –
да бъде на сърцето жажда
и в Правда да блести умът.

Дано докоснал би мнозина
и в Него полетят мечти,
че днес Христовата картина
е дорисувана почти.

И утре, щом Отец съзре ни,
и види Своя Светъл Син,
от Мир и Благодат огрени
ще влезем в Дом небесно-син.

И лъч прекрасен ще ликува
във всеки благодарен глас:
Исусе! В мен се нарисува
и Вечно Твой съм вече аз!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Както жадният моли за глътка вода,
за да смъкне от устни пожара,
потърси във живота си Свята следа
като смисъл за Истинска Вяра.

Че Агнецът на Кръста прободен кърви
и не спира Любов да излива.
Ако Него душата ти в миг улови –
до безкрая ще бъде щастлива.

Погледни към Небето с простора висок
и смали го до капка червена,
и ще знаеш каква е от Святия Бог
Любовта, на света подарена.

Всичко земно се губи в суетни следи.
Неизбежно потъва в забрава.
Но когато в Духа Си Христос те роди –
най-прекрасната Вечност ти дава.

Тя е порив на извор и копнеж на поток
да си влее водите в морето,
а задъхана вяра да направи отскок
до космичния зов на сърцето.

Изявена от думи – тази Свята следа
нека стане ти сбъдване! Нека!
Там, където си вече изгряла звезда,
а Агнецът е Царят довека…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Усещам тежката умора
от крайностите разлюлян.
Между венеца и позора
пребъдва чистият ми блян.

Привикнах злият да ме мрази,
и верният да ме цени,
а Господ всякога да пази
живота в скръбните ми дни.

Светът е невъзможно смесен
и сблъскват се Добро и Зло.
Един с произход е Небесен,
а друг е с тъмно потекло.

Един от дявола проклина,
а друг с любов прощава днес.
Това е пъстрата картина
на тежест и противовес.

Огънат ли ми добротата
незлобие ще ме спаси,
дори да блъскат по вратата
слова, подобни на оси.

Отказвам да си пълня взора
с насилие от грешен род.
Между венеца и позора
аз страдам, давайки Живот.

Съдбата полюси обръща
и Бог превратности твори.
Гонител брата си прегръща,
довчера викал му: Умри!

А аз не бързам към венеца
да гледам, слава пожелал,
защото пътят на светеца
минава през позор и кал.

И може би едва накрая,
духът ми щом се умори,
за Бог опозорен, ще зная,
че Той венец ще ми дари.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Поклонът е печатът на съдбата,
създаден да диктува и тежи.
Навел пред господаря си главата,
поклонникът дъха си му дължи.

От пътя си не може да избяга,
когато той е избор осъзнат.
Дългът по право примката затяга
и няма вече връщане назад.

Светът е днес арена на поклони
и сблъсъкът невидим между тях.
От златен трон сред мраморни колони
до гетото в мизерия и крах.

Но винаги сърцето преживява
платената с поклона му цена.
А после, в края, Вечност наследява –
било от мрак, или от Светлина.

Такъв е той – печатът на съдбата.
За избора – невидима юзда.
Пред него се превиват колената
и той в душите прави си бразда.

И мъдро е, преди да коленичи,
човекът Верен Дух да избере,
защото цял живот ще Го обича
и с Него ще живее и умре.

Че после идва неизбежна драма
за хората с погрешния поклон –
да търсят мир, какъвто вече няма
след блясъка на земния им трон.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Отърси си прахта от нозете!
Тази грозна измамлива прах!
Лицемерът не може да свети,
но е яма на тайния грях.

Като паяк със мрежа оплита
всяка чисто наивна любов,
и за корист, подмолна и скрита,
се преправя на ангел Христов.

Пръст, когато реши, че е птица,
се обръща в прашинки безчет
и си търси върховния прицел –
да е Истина, Дух и Завет.

После лепне за дълги години
и търпят я сърца и души.
Слага маски, най-нежни и фини,
та човека от Бог да лиши.

Тя за Хляба е черната плесен,
а в тесто – фарисейският квас.
С нея плътският бива харесан
и спечелва си титла и власт.

Дава сцена на земни актьори
и събира доволната пръст.
Прах да имат… и вече са горе,
а делът им е сладък и тлъст.

Отърси си прахта от нозете
и от нея извръщай очи,
че мнозина с лъжа са превзети
и към ада плътта им търчи.

Но когато на Пътя задуха
ги погубва първичният страх,
и духът им е в пълна разруха,
Канара щом разменят за прах.

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Когато плевелът царува
над вече запустяла нива,
усилието болки струва
жетварят жито да открива.

С нозе, издраскани в бодили,
в сърцето горест ще разпали,
че свършват всичките му сили,
а няма пръст да го пожали.

Дори десница да протяга
към дребни репеи със сърпа –
един от Правдата ще бяга,
а друг грехът ще го придърпа.

В едното битие суетно
най-мъчно плът се преобръща,
щом черно Зло, хилядолетно,
душите със лъжа поглъща.

Когато плевел е злодеят
в такава запустяла нива,
жетварят тръгва си от нея
и Бог в ръката Си го скрива.

Каквото жънал е – прибира
при Него, в житницата Свята,
а пък бодливото умира,
заплело корени в змията.

И мракът яростен нахлува
да задушава и убива,
защото плевелът царува
над вече запустяла нива…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)