Категория: Poetry

Боли несбъднатото семе
след светлия проливен дъжд.
Сеячът, щом си дъх поеме,
посява Зов на шир и длъж.

И с Вяра още се надява,
че ще поникне тук и там,
та нейде в почвата корава
за зрънцето да има плам.

Изтича време благодатно
от две прободени ръце,
но ражда ли Плода стократно
дареното с лъчи сърце?

Каква ли мъка го тревожи?
Какъв ли плевел го мори,
щом Дар Небесен то не може
дори с усмивка да дари?

Спестява тъжните въпроси
сеячът с много семена,
че само Бог е, Който носи
на Кръст човешката вина.

А той ще продължи да сее
Завета Му околовръст,
дори от студ да леденее
себичната човешка пръст.

Ще дойде време от торбата
последно семе да дари,
и поизмъчен от съдбата
на колене да се смири.

Пося слова неизразими
на Утешител чист и Свят,
но случи на безплодни зими
и блъсна го човешки хлад.

Какво пък? Той поне опита
и своя дълг не угаси,
но с Вяра, всякога открита,
души поиска да спаси.

Едно несбъднало се семе
в душата на сеяч боли,
а днешното жестоко време
Голгота е, като че ли…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам слава, и не моля
за блясък и авторитет.
Оскар за главна мъжка роля
не ми стои на дневен ред.

Сред земните аристократи
да бъда мумия с костюм,
и егото ми да се клати
от всичкия възторжен шум.

Но тези да ми бъдат нека
словата без излишен грим –
избрах си стръмната пътека,
а не червения килим.

Че филмът, в който аз играя,
е от живота ми по-жив…
С лъчи пронизан от Безкрая
да пия жребия горчив.

Не учих от сценарий фрази
и нямах земен режисьор.
Светът до ярост ме намрази
и ме обрече на позор.

Не бях реклама на плакати
и звездно име от афиш.
Сред хора тлъсти и богати
не търсех светския престиж.

Запомних с мъдрост несъзрима –
човешкият поклон тежи.
И всеки своя бог си има
един живот да му дължи…

Избрах си моя. И не страда
духът ми в избора си Свят.
Не чакам преходна награда
от Вечната Му Благодат.

Че тя не е любов по сметка,
но Кръст, на който плът боли.
И вместо златна статуетка
приех венеца от бодли.

Живях във Святата Му Воля
и ще живея занапред.
Оскар за главна мъжка роля
не ми стои на дневен ред…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Една утеха днес ме утешава
от клещите на грубата печал –
че срокът неизбежно се скъсява
в живота, който Господ ми е дал.

Не ще се върнат дните ми предишни
и до Мига тъй близо съм почти.
Остана сред тревоги и въздишки
една Мечта с надежда да пламти.

Да свърши заповяданото време
на този свят, греховно ослепял,
и всеки негов жител да приеме
от Бога отредения си дял.

Земята щом направи обиколка
край слънцето в космичен оборот –
отива си година скръб и болка
на времето в зададения ход.

И няма в мене ген хилядолетен
да бих живял, подобно Матусал.
Животът ми, записан и прочетен,
отгоре Някой Друг е предузнал.

Със Него неизбежно имам среща,
но нека Той годините скъси,
че чака Го Мечтата ми гореща,
която леден студ не угаси.

Която вече дните отброява,
като затворник, срока изтърпял.
Да свършат битки, ярости и врява
и да приключи грубата печал.

Да блесне Меч над демони и мърши,
а в облаците да летят коне…
Товарът ми, износен, да се свърши,
пред Бог когато свия колене.

Във този Миг душата ми е впита,
като Мечта над всичките мечти.
А времето на злия свят отлита
и час по-скоро нека отлети…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не пиша за доволния търбух,
а само за сърца непримирими.
И лее се от волния ми дух
една Любов в мелодия и рими.

Не всеки моя зов ще приюти,
за да му бъде чистата утеха.
Плътта и приземените мечти
от много хора Вярата отнеха.

Понесох отрицания и гняв.
И люта скръб поетът в мен понесе.
Понякога и прицел величав
по пътя като стар подгонен пес е.

Не може съпротивата да спре
и вятърът в сърцето ми досажда.
А Мечът, като рало щом оре,
едни пробожда, а пък други ражда.

За Вечното събирам плодове
и този свят съвсем не ме вълнува.
Една победа да се изкове
понякога и сто живота струва.

Един си имам, Свято посветен,
и битката за Правдата не спира.
Събудя ли се в новия си ден,
звъни неуморената ми лира.

Възможно е от тежкия товар
и тя за кратък отдих да въздиша,
но щом оставам от Небето Дар,
творя все още… И все още пиша!

Дано Духът от моите слова
всели докрай съдбата Си свещена.
Че верният ми Смисъл е в това –
душа да бъда, Богу подарена…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Забравил за словата от Синай,
написани на каменни скрижали,
светът върви към страшния си край
и няма Господ Бог да го пожали.

С веригата си черна окован
превърна в бог едно теле от злато,
и със поклон към злия истукан
потъва във зловонното си блато.

Не страдам за елита му в сълзи,
че всеки избор до живот се прави.
Когато утре гняв го порази –
в катрана ще отиде да се дави.

И силен вик, стократно закъснял,
ще чуят всички кръгове на ада.
Страстта към благородния метал
проклятие си има за награда.

На плочи не от камък, но от дух,
Законът за съдба се запечата.
Но в алчния си огън, сляп и глух,
светът похули на Отец словата.

Скрижалите в безумие строши,
та съвест да не пречи и да стряска,
когато помрачените души
злодеят гълта с благовидна маска.

Забравил за словата от Синай
светът Шеол ще търси и намери.
Ридай пред Бог, безумецо! Ридай,
преди да те погълнат тъмни двери!

Че там, оттатък, не блести скрижал,
ни дума от божествената Книга…
А Милост, състрадание и жал
до пленниците вече не достига.

Промяната се случва само днес,
че утре е отчайващо далече.
Но чуе ли безбожник Блага Вест,
аз зная, че похулил я е вече.

Оловото в душата му тежи
и дърпа го в чудовищна измама.
Две плочи Моисей до днес държи,
но горе, на Синай, светът го няма…

Стефан Главчев
(Възходът на падението)

Смирено погледни отгоре
към идещите съдбини.
Дворци от пясък ще съборят
дори нищожните вълни.

Със всичко грешно се сбогувай,
което в разума горчи,
и в чиста вяра помъдрувай
защо светът се помрачи.

Над гневното море от роби
царуват богове от пръст,
а в сиромашките утроби
се трупа жаждата за мъст.

Жестока власт, несправедлива,
души с насилие мори.
И правдата е твърде крива,
купуват ли я със пари.

Прослойки златни не зачитат
на клетника едната скръб.
Ядат и пият до насита
върху нещастния му гръб.

Коват измамливи закони.
Премазват с палките протест.
И винаги до края гонят
нечистия си интерес.

А някъде над тях се взира
един навъсен Съдия,
но злият Злото си не спира,
роден от мръсната змия.

Търчи след нея в пропаст черна –
мъртвец с монети на Харон,
и в своята душа безверна
прилича на ръждив пирон…

Смирено погледни отгоре –
светът предаден е на Съд.
Вратите бездна ще отвори,
за да погълне грях и плът.

Потоп изпраща Съдията
греховните да разори,
но ти, покрит от Милост Свята,
в Христос дълбоко се смири.

И влез при Него, във Ковчега,
преди високите вълни,
че Той е Алфа и Омега
на идещите съдбини…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Най-истинската Пролет ще се случи.
Ще долети на ангелски крила.
Светът за нея няма да научи,
останал в непрогледната мъгла.

Сърца ще се въздигнат като птици
във новия си цветен необят.
Дъга ще свети в грейнали зеници
с една непреживяна Благодат.

Завинаги сълзите ще пресъхнат
и радост от искри ще ги смени.
А Вечният Живот, отгоре вдъхнат,
ще влезе във безкрайните си дни.

И с дрехи от висон, ефирно бели,
душите ще прегърнат своя Цар.
За Него всички скърби преживели,
и себе си превърнали във Дар.

Най-истинската Пролет ще пристигне.
Жадувана утеха в тъжен свят.
И Верните Си Господ ще въздигне –
да бъдат млади, както Той е млад.

Да бъдат Святи, както Той е Свята,
молитвено изречена мечта.
О, Господи! Вземи ни в небесата
и Пролет ни бъди във Вечността!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)