Категория: Poetry

Твориш ли пръст – пръстта ще я отнеме.
Държиш ли пясък – рони се навред.
Недей прахосва даденото време,
че то е заем, от Твореца взет.

Но всеки заем някога се връща
и лихвата се трупа и тежи.
А в тленно тяло – за духа ти къща,
как времето си той ще издължи?

Какво ще види, щом при Бог се върне,
далече горе – в Царството без тлен?
Ще може ли Твореца да прегърне,
събрал блага за Вечния Му Ден?

Съкровища, приготвени за Слава,
които зъл крадец не би отнел…
Какво на този свят си заслужава
усилия до сетния предел?

Безсмислено е пръст да се събира
и пълниш в нея чувства и мечти.
Че тленното все някога умира,
а вечното към Вечния лети.

И тъжно е, когато сред богати,
си носиш сиромашката торба…
Не те ли Бог на този свят изпрати,
дарил ти дух и избор за съдба?

С лъчи не те ли никога споходи?
С Любов не те ли никога дари?
И сто живота пътникът да броди
са празни, ако плам не го гори.

Твориш ли пръст – създаваш си верига.
И пясъкът в пустиня те държи.
А времето за Бога? То не стига,
защото е пришпорено с лъжи.

И тази е присъдата трагична
над тленните потомци на Адам.
От пръст родени – пръст да ги привлича,
понеже и сърцата им са там…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Казват, че в живота няма
ненаказано Добро,
но на Господ Бог във Храма
ти си Злато и Сребро.

Златото ще се докаже
в сярната киселина,
и ще превъзмогне даже
най-жестоката злина.

А Среброто своя блясък
връща в огнената пещ…
Става ли ти вече ясно
как живота да прозреш?

Че уроци в него има
и за зли, и за добри.
Някой изпита си взима,
друг е скъсан и гори…

А до завист Бог ревнува,
щом от Злото ни спаси.
Злато и Сребро не струват,
ако грях ги покоси…

Затова смири сърцето
до Разпятие дори,
и за всичко под Небето
на Исус благодари…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Той е винаги някъде там –
в апогея на Вечната Слава,
но в сърцата на Верните Храм
със Духа Си Заветен създава.

Не избира човеци по ръст
и със титли и власт не търгува.
Припознава се само на Кръст
сред онези, в които царува.

Във протегнати с вяра ръце,
търси Своите рани прободни.
И изпитващ сърце след сърце,
Си отделя сърцата Господни.

Не признава човешки царе
и респект от учители няма.
Ако житното зърно умре,
Той възкръсва го в жетва голяма.

Милосърден, сред грешни по плът,
Сам дарява със Дух Магдалина,
за да бъде в сърцето й Път
до Небесната Райска градина.

Той фенер замъждял не гаси
и не гази с нозете тръстика.
Даже вълк е готов да спаси
и от него Агнец да повика.

Той е Примерът мой, Всемогъщ!
Във делата Си – Свят и чудесен!
Най-възлюбен във Царството Мъж!
На Светиите – Обич и Песен!

Той е Коренът в Святата Твърд
и Звездата всред утринна Слава!
Да Го следвам – в Живот или смърт,
тъй духът ми вовек се надява!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Безкраен Дух трепти върху ми.
Лъчи от Светлина шепти.
Пораждат те у мене думи
и в миг отварят ми врати.

С крила могъщи да премина
във свят, от Истина роден,
и там за птиците малцина
да бъда в Слово обдарен.

Любов в мелодия и рима
сърцето да пресътвори,
и Вечност чиста и незрима
на верните да подари.

Мечтите са въздишки бели
на уморените от скръб.
Те търсят чудните предели
на своя Утешител скъп.

Мирът Му светъл да ги гали,
а Изворът да ги пои.
И Огън жив да ги разпали,
та всеки Свят да устои.

Дали от стихове прозира
как много ги обича Той?
В сърцата им с Любов се взира
и мигом дава им покой.

С безкрайна нежност ги зарежда
и храни с ангелския хляб.
Да имат вяра и надежда
и никой да не бъде слаб.

Това е Смисълът да пиша,
когато Дух ме озари.
У мене Той Си има ниша
и в нея всякога гори.

Да бъде бляскава Менора,
която в тъмното блести
и всичките летящи хора
у Себе Си да приюти…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Човекът мисли си, че страда,
щом кратко зло е преживял,
и често приравнява ада
със временната си печал.

Така ужасно му се струва
едната болка да търпи,
със нея нощем да будува
и да не може да заспи.

Но тук на всичко идва краят.
Дори на страшните злини.
А хората до днес не знаят
какво са огнени вълни…

Какво е жупел без пощада
и сяра, гъста като смог.
Такъв е за злотворци адът.
И той е винаги жесток.

Не спира нито за минута.
Пламти за вечни векове.
И там, на ужаса във скута,
за милост никой не зове.

Отекват крясъците диви
сред куп изострени скали,
и духове немилостиви
забиват в грешните стрели.

А злият в паметта си жива
прочита ясно грях след грях,
и от агония се свива,
че във душата му е крах.

Живял е грозно и погрешно,
за да убива и краде.
Накрая – рухва безутешно,
и пада, дявол знай къде…

От дълъг списък Съдията
присъдата му с Гняв чете,
че зло е вършил на земята,
а покаяние не ще…

Това е страшната картина,
подобна на кошмарен сън.
За нея слепи са мнозина,
понеже още са отвън…

А чашата им – тук широка,
отвъд докрай ще се стесни,
и там ще срещнат кръволока,
изпълвал всичките им дни.

Какво ли още да напиша,
за хората в греховен плен?
Човек е жив, докато диша,
и има шанс да е простен.

Но щом затвори се вратата,
приключва всичко. Идва край!
И нова вечност, непозната,
събира тъмен урожай.

Дано поръси всички живи
Кръвта невинна на Христа,
когато род от нечестиви
се запокитва в пропастта.

Че изборът е съдбоносен.
Не там, оттатък! Тук и днес!
Живей да бъдеш плодоносен!
И с Дух пази едната чест!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

„Ако пребъдвате в Моето учение,
наистина сте Мои ученици; и ще
познаете истината и истината
ще ви направи свободни…“
(Йоан 8:31-32)

Светът прилича на ограда,
която в тъмното държи,
и в нея само скот не страда,
повярвал сляпо на лъжи.

Над него властват скотовъди
с верига, ласо или прът,
и скотът длъжен е да бъде
послушен в земния си път.

Глава нагоре да не вдига,
Небето в зов да не съзре,
но с други скотове в талига
да дърпа, докато умре.

Реши ли някой да пробие
затвора в тъжния живот,
реки от мъка ще изпие,
щом би престанал да е скот.

На хули зли ще се насити,
ще носи името си в кал,
презрян от скотове честити
и под копитата – парцал.

Така ще си износи ада,
различен в своята вина,
но счупил тъмната ограда
на падналият Сатана.

Че в неговата скотобойна,
безбожен свят от векове,
трагедията, вече двойна,
не може скот да отърве.

Щом губи сам във яма черна
едната си душа и дух,
а свойта загуба безмерна
не вижда сляп, не чува глух.

Това е пълната трагичност.
Жестока лудост във затвор.
Поискаш ли да бъдеш личност –
мечтата е в пакет с позор.

И скръб, като жарава стара,
ще бъде земният ти съд,
че трябва да си кажеш с вяра:
„Животът ми е там, отвъд!

Агнец, разпънат на Голгота,
ми даде Смисъл и следа,
презрял оградата на скота,
да вкуся сладка свобода…“

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Смразяващия леден вятър
преборва само огнен дух.
Достатъчни са обич Свята
и вяра, стоплена в кожух.
Да помниш как един Илия
в най-страшна битка победи,
и всяка яростна стихия
посрещна с пламенни гърди.

И днес, като във дните стари
беснее гордият Ваал.
Владеят вълците кошари
и всеки сам се е оял.
Над тях гримирана и властна
крещи проклета Езавел,
и бди за ерес най-опасна
всред демоничния картел.

Съпрузи има си мнозина.
И всеки е като Ахав,
готов със мерзости дузина
да следва вълчия си нрав.
Да иска, да ламти, да трупа
разкъсал агнета безчет,
и да заслужи златна купа
на някой дяволски банкет.

Не питай Господ, Съдията
дали греха им е простил,
но със кожух и обич Свята,
качи се горе, на Кармил.
И там, присвил в нозе челото,
за Милост Бога призови,
че доста е на дните Злото,
щом цялата земя кърви.

И може би сърна ще скочи
във облака, от Правда бял,
че зима дълга се проточи
и стига вятър е вилнял…
Дошло е времето за тия,
които Зло не угаси,
с едната ревност на Илия
Небето в Миг да извиси.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)