Категория: Poetry

„Затова, не се безпокойте за утре, защото
утрешният ден ще се безпокои за себе си.
Доста е на деня злото, което му се намери…“
(Матей 6:34)

Нямам вяра за много години.
Само Бог разполага със тях.
Ден да дойде. И друг да премине
стига в моя житейски размах.

Пред духа ми стои съпротива.
Злоба вятър раздухва студен.
В кратка битка денят си отива
с още много злини зареден.

Аз отдавна съм явна мишена.
Поругателят съска за мъст.
И очаква от мен да простена
и сваля непосилния кръст.

Е, ще има напразно да чака…
Моят път е отдавна видян.
Не е страшно, прицелен от мрака,
да кървя, от стрели поруган.

Имам точни и Святи причини
да ме мрази проклетият княз,
че реша ли сърце да почине,
ще излъжа сам себе си аз.

И годините, толкова много,
що човекът напред е видял,
нека дар да му бъдат от Бога,
и честити във земния дял.

Мен ми стига заветната вяра
още ден да остана с Христос,
че дори превъртял календара,
всичко утре стои под въпрос…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Привършва старата година,
отдавна грохнала в злини.
А аз, щом в новата премина,
копнеж скръбта ми ще смени.

Че бъдното, така далече,
със още малко приближи…
И в тежката умора вече
дано духът ми издържи.

Товар на младини се носи
със бързината на елен.
В сърцето не горчат въпроси
и жребият не е солен.

Но слагат дългите години
един печат неумолим,
и някак възрастта тежи ни,
когато в пътя си вървим.

Последвах пример и посока.
Оставих диря и искри.
И в битка яростно жестока
духът ми с рани се покри.

В света не ще се излекува
и няма болката да спре,
но пътя щом си пропътува,
оттатък ще се прибере.

Заричам си утеха Свята
и зов от светли небеса,
че от теглото на земята
сребрее моята коса.

И там, през новата година,
във Миг, от Бога отреден,
при моя Цар да си замина
в Града Му Свято утешен.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Духът оплита паметта ми бурна.
На скромна черга – верният тъкач.
Назад не мога вече да се втурна.
Напред е залез, с падащия здрач.

По чергата – тук там проблясват нишки
от спомени лъчисти и добри,
събрани край надежди и въздишки,
и близки до тревогите дори.

Тъкачът участта си не избира.
Съдбата е разпънатият стан.
Една совалка никога не спира,
за да тъче живота изживян.

И все едно дали ще ми хареса
на миналото впримчения ход.
Не питам днес успехите къде са,
тъй преходни под вечен небосвод.

На нишките залагам, във които
блестят слова от сребърен висон.
Че в битието, невъзможно свито,
те бяха лъч от светлия Сион.

И някога, когато коленича,
и паметта с духа съм изтъкал,
ще знам, че Господ Бог ме е обичал,
дори да има в чергата ми кал.

Дори и сива, в смутове, в провали…
В падения и тъжни грехове…
С Небесна Милост Той ще ме пожали
и моя дух от зло ще отърве.

В Реката Му от Благост да се гмурна
и да изчезне тъжният ми плач…
Духът оплита паметта ми бурна.
На скромна черга – верният тъкач.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

„…радвайте се и веселете се,
защото голяма е наградата ви
на небесата…“ (Матея 5:12)

Поклонникът в пръстта не страда.
Чрезмерна скръб не го мори.
Той търси земната награда
от власт, имоти и пари.

За тях готов е да прекърши
морал и съвест, срам и чест,
но търсеното да не свърши
и винаги да идва днес.

В живота бързо става ясно
какъв е всеки тъжен хал.
Студува клетникът натясно,
за Правдата изнемощял.

Затъва в борчове, в кошмари,
и бива сдъвкан и изплют,
а после – няколко клошари
споделят страшния му смут.

Поклонникът блести обаче
със класа в светския елит.
Една сълза не ще изплаче
за просяка, от мъка свит.

Светът въпрос е на награда.
На съответния поклон.
Едно петаче трудно пада
от скъп портфейл със милион.

Очите винаги са слепи,
покрие ли ги златен прах,
и няма как да видят шепи,
протегнати от сиромах.

Това е вярната картина
на свят, от пропаст раздвоен.
Награди има за мнозина.
Ще бъде всеки награден.

Едните ще ги вземат тука
от дух, в измамите лукав,
и злите в земната сполука
възход ще имат величав.

А другите – едва оттатък
ще стоплят своите души,
приели славен отпечатък
от Оня, Който ги теши.

А Лазар – тяхната награда –
до Авраам ще заблести,
че който за Небето страда,
със Милост Бог ще опрости.

И нека помнят се словата,
небесно вдъхнати за вас.
Фатални стават в сетнината
пари, имоти или власт.

Поклонът всичко определя
сред този зъл и грешен свят –
или в Небесната постеля,
или във огнения ад…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Бъдна утрин ви желая!
И след нея още много…
Да пребъдвате до края
всякак посветени Богу!

Господ не е ден в година,
но за цял живот в Завета!
За Небесната родина
Вяра даде ни пресвета!

И бъдете благодарни,
щом душите Той огрява,
не със чувства календарни,
но с копнеж за Вечна Слава!

Че минават бързо дните
с празниците на земята,
и стомасите са сити,
но опразнени сърцата.

В утро буди се човекът
да твори, да се раздава…
Но Христос да бъде нека,
Който с Дух му повелява!

Бъдна утрин ви желая
и Зорница да ви води!
Със Спасителя до края
над световните несгоди!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

(Пътят до Откровение 22:14)

Пери си дрехата! Пери
на Бога в Истината Свята!
Дори да блесне… И дори
петно да няма в белотата.

Че битието и до днес
ни учи с мъдрост извисена.
По пътя си навън излез
и… дрехата е омърсена.

Дали от прах или от кал
ще се изцапа неизбежно.
И ти ще страдаш, осъзнал,
че хич не ти е белоснежно.

Пери си дрехата! Пери!
И нека съхне на простора!
Лъжата щом ги покори –
добри се смятат всички хора.

На Господ светлият висон
изглежда летва немислима.
И няма смисъл от поклон,
щом всеки егото си има.

Но идва съдбоносен час
духът отвъд да се пресели,
и там да го попита Глас
дали си дрехата избели…

Дано тогава е честит
през Портите да влезе в Слава,
и с поглед светъл и открит
Исус да гледа до забрава.

Пери си дрехата! Пери!
Не давай тя да стане дрипа!
Че който духом се смири –
сега във шепите си хлипа.

Сега стои на колене,
за да измоли Милост блага,
и в Праведната Кръв поне
от злия пъкъл да избяга.

Че в свят на грях преумножен
това е Святата утеха:
Да бъдеш във Христос блажен,
изпрал едничката си дреха!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

С какво запомних те, годино,
готов и теб да претърпя?
Една дълбока чаша с вино
пенлива вътре в мен кипя.

От своите болежки страдах,
и мъката човешка пих,
а себе си докрай раздадох
и бях в даряването стих.

Духът ми в тежест се огъна.
Сърцето скръбно се смири.
Но камък, щом докосне дъно,
Отец върха ще му дари.

Тираните не ме дочуха.
Лъжците гледаха встрани.
И светска мерзост, зла и глуха,
Твореца в мен не оцени.

С реки от кръв се запечата
годино в моите очи,
че брат се вдига против брата
и страшен свършекът бучи.

Земята в трусове трепери.
Вещаят бурите потоп.
Победа тръгнал да намери,
убиецът ще свърши в гроб.

Не бе честита, ти годино,
защото не натрупа чест.
И бъдното, уж беше синьо,
но в черни облаци е днес.

Дано Отецът в Миг възвишен
малцината Си прибере,
а моят зов новогодишен
да блесне в стъклено море…

И с арфа, някъде далече,
духът ми в химни да гори…
Това духът ми си зарече!
О, Боже! Ти го сътвори!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)