КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Спомените – слънчеви мъниста,
кой за огърлица нареди?
Може би надеждата ми чиста,
че е живо всичко отпреди…

Че цъфтят по моите поляни
весели глухарчета в рояк.
Сякаш са мечтите разпиляни.
На съдбата трепетният знак.

Кой и как светът ми нарисува
с толкова красиви цветове?
Щастието – сън да ми се струва,
сякаш дивна фея ме зове.

С пръчица да сбъдне чудесата.
Приказките, шепнати в зори.
Да гори от влюбеност росата…
Даже и в сълзите да гори.

Хладно ми е. Нека се посгрея.
Пари огърлицата. Трепти.
Феята си тръгва. И немея.
Искам благослов да прошепти.

Времето назад да не отлита.
Да се върнат минали лета.
Спомените в мене да разплита
тази огърлица, любовта…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Искам те, фонтанна от слова.
Капки радост в тебе да открия.
В шепота на стръкче от трева.
В нежността на ласкава стихия.

Искам те с възторга на врабче,
литнало над цъфналите клони.
Синьото с копнеж да ни влече.
Вятър любопитно да ни гони.

Искам те, добра от чудеса.
Чуднолика в приказна градина.
Изгревна – в лазурни небеса.
Залезна – със дъх на детелина.

Искам те. И с блян неукротен
в нови светове ще те рисувам.
Чудни или не, но те са в мен
смисълът един, че те жадувам.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Събудиш ли ме – стих ми прошепни.
Очите ми измий с вода пречиста.
С небесна нереалност ме плени.
По-сладка от съня. И по-лъчиста.

Вържи на раменете ни крила –
пера от ангел, през нощта будувал.
Да полетим над бялата мъгла,
където още аз не съм сънувал.

Високо. В оня смисъл без сълзи.
Без страх и плът. Без болка и прегради.
Където само вечните звезди
прошепват на душите, че са млади.

Високо. Сред вълшебни светове.
Дори и порив там да не достига.
В съня отдавна Някой ме зове
и като птица в Себе Си ме вдига.

Събудиш ли ме – с лъч ме погали.
И нека в нас реалното изтлее.
Вълшебство в мен лети като че ли…
Попитай през сърцето ми, къде е…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Кориците ми светли разтвори
с онази вяра, че в словата чуден
светът ти ще огрея призори
и с моите лъчи ще те събудя.

Прочитай всеки стих като звезда
в едничко семе щастието скрила.
И поривът ти нека е бразда,
в която черпя бъдната си сила.

Дърво от нежността ми ще кълни
и в клоните му вечност ще напъпва.
И без да съм ти казал – остани –
душата ти с възторг ще ме окъпва.

Кориците ми светли разтвори.
В слова дъхът се ражда и въздига.
Живота ти любов да покори
това ми стига…
Да, това ми стига!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Набери ми цветята, които
аз за тебе с молитви посях,
и букет от любов неприкрита
подари ми с усмивка и смях.

Може би съм сънувал отколе
тази цветна надежда и блян.
Да си моята истинска пролет!
Да си моят възторг неживян!

Зимни хълмове с тебе заричах
и те шепнах в слова-семена.
Да съм винаги твоето всичко –
като зов, приютил светлина.

Като вятър, не спрял да рисува
с нежна четка зелени треви,
или лъч, който рими стихува
и в очите ти чувство мълви.

Обгърни ме с дъха си измолен,
а цветята в небето хвърли…
Ако ти си ми първата пролет –
аз съм твоето цвете…
Нали?!!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Вратата в кратък миг ще се затвори,
а страницата Дух ще прочете.
И светлите души ще литнат горе,
където най-блажени ще са те.

А в грешната земя, опустошена,
потопът всяка чест ще съкруши.
И древната змия, от Бог смутена,
света от Светлината ще лиши.

Облъхнати от мерзост и поквара
влечугите в пръстта ще търсят храм.
И влезли под венчилото на звяра,
ще кажат “да” на тъмния Адам.

Звездите ще помръкнат. Като в яма.
Луната ще потули лепкав мрак.
И Кръстният Спасител ще Го няма,
застанал пред спасителния праг.

А някъде, от светъл свой прозорец,
един пророк щастлив ще промълви:
“Смирените въздигна, Боже, горе,
а гордите в капан ги улови!

Света наказа с праведна тояга.
С презрение царете унижи.
А Верните дари с усмивка блага
и с Вечност Твоят Род ще продължи.

Повярваха словата Ти малцина.
Но аз за тях на Теб благодаря.
Защото от година на година
слугата Ти чрез тях се разгоря.

И ето ги – в прегръдката Ти Свята –
принесли с вяра своите души,
че в кратък миг затвори се Вратата,
а долу няма кой да утеши…”

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Сърцето ми отдавна не дължи на
неверници и капчица от вяра.
Аз нямам за опора паяжина,
а Канара, от този свят по-стара.

Тя своите до края ще опази,
дори от ров дълбок ще ги изкупи.
И все едно е кой защо ги мрази
или пък се опитва да ги счупи.

Отдавна на високо пуснах корен
и смисъла открих на битието –
от Злото да остана непреборен
в двубой с едно нищожество проклето.

То може да беснее и да мами,
дори тълпи лукаво да поглъща.
Но щом е в Канарата вярността ми –
Любов от небесата ме обгръща.

И даже всяка плът да ме остави –
надеждите ми в Бога ще ликуват.
Защото трима, в Твърдостта Му здрави,
от милиарди повече си струват!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)