КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Когато от душата ти сълзи
и болката приижда като струя –
едничката си вяра запази
със оня светъл възглас: Алелуя!

Утеха само Той ще ти даде.
Не мога аз сърцето ти да чуя.
Вдигни очи към светлото Небе
и искрено извикай: Алелуя!

Скръбта задържа пориви, мечти
със възела на яката си сбруя.
Не падай духом! Свята ще трепти
душата от гласа ти… Алелуя!

Аз друго нямам. Давам ти крила!
И нека със стиха си в теб нахлуя –
че птицата със вяра би могла
до Бог да се въздигне…
Алелуя!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Сълзи и скръб ме тласкат
пред хълм на Любовта.
И Тебе виждам разпнат,
и как тече кръвта.

Пред Теб ще коленича
и Ти ще ми простиш,
че само Ти обичаш
и можеш да спасиш.

Аз няма да се върна
към този свят жесток,
но Тебе ще прегърна,
защото мой Си Бог.

Със Тебе ще възкръсна
в Любов и Светлина,
че мракът Ти разпръсна
и Сам плати цена.

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Коленича пред Тебе, Исусе!
Ти Си Господ на моя живот!
Ти ми даде надежди да вкуся
и посочи ми синия свод.

Скоро пак ще се върнеш за всички,
гдето с обич зоват Те навред.
И ще литнем към Теб, като птички
в небесата на Твоя Завет.

Боже мой, от тъмница възкръснал,
Твойта обич не знае покой!
Ти Си с мене във нощите късни,
Ти Си с мене във студ и във зной!

Капка кръв от кръвта Ти ми дава
изобилен покой, свобода,
и докосва ме Твоята Слава,
и се къпя във жива вода.

И дори в самота да остана,
изоставен от майка и брат,
пак на Тебе ще викам: Осанна!
Пак ще имам от Теб благодат.

Няма кой да отлъчи ония,
за които цена Си платил.
Ще Те хваля! Ти мой Си Месия!
Дух Небесен на мен Си дарил.

Божий Сине, по-жив от живота
и по-светъл от светлия ден,
Ти за мене умря на Голгота
и чрез Твоята кръв съм спасен.

Коленича пред Тебе, Исусе!
Коленича пред Тебе, Христе!
И хвалата на моите устни
искам вечно пред Теб да расте!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Моят Господ залитна и се свлече встрани.
Див насилник Го ритна и Му кресна: „Стани!“
Кръстът глухо простена, сякаш имаше глас.
А с душа непростена, гледам, плачейки аз.

Над ребрата пребити бич отново плющи.
“Ставай, Царю честити!”- чувам някой крещи.
Но телесната сила в гръб разкъсан кърви.
Страда Господ в немилост. Как напред да върви?

Остър поглед ме стърже. “Идвай тук! Приближи!
Вдигай Кръста Му бърже! Той едва се държи!”
Тичам с ужас. Уплашен. Блесват броня и меч.
Поглед зърва ме страшен и приготвен за сеч.

Свивам някак чевръсто плаха гръд до корем,
и очаквам, че Кръстът ще ме смачка съвсем.
Тръгвам там. Без въпроси. В устни млъкнал смутен.
Чудо! Кръстът ме носи, като Дух окрилен!

Всяка болка порезна, всяка мъка и грях
тънат в някаква бездна, и пристъвам без страх.
Ти ли, Господи вечен, мойта грешност отне?
Ти ли, Който посечен, строполи колене?

Как гласът ми да викне към безумния свят,
че Кръвта Ти, щом бликне, ще дари Благодат?
Свършва пътят на хълма. Свалям Кръста от гръб.
Господ гледа ме мълком с поглед верен и скъп.

И отронва, обичащ, своя паметен стон.
“Зная как се наричаш. Ти си Моят Симон!
Кръстът сам те намери сред тълпите встрани!
Бог нарече те Верен и с Любов те плени!”

Моят Господ издъхна. А земята след трус
в тихо ехо заглъхна: Прославете Исус!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Той възкръсна за теб! Той възкръсна!
Греховете ти в миг опрости.
А Вестта Му – от Дух земетръсна
като слънце при изгрев блести.

Да докосваш лъчите червени
на Любов, неродена в света,
за да бликне и в твоите вени
драгоценната Кръв на Христа…

Кой и как в тъмнината лъстива
е задържал съдбата ти в плен –
щом душата ти в Бога е жива –
тръгвай с вяра, отгоре роден.

Че намерил си смисъл в Живота
по-велик от суетния век –
да погледнеш Исус на Голгота,
Който, Разпнат, роди те Човек.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Може би е от съдбата знак –
да остана в мислите самотен.
С невъзможен за сърцата праг –
непрекрачван, като стръмна кота.

В поривите – като стар орел,
уморен от реене в простора.
Синьото безвремие приел –
белегът на своята умора.

В болката – подобен на мъдрец,
а в скръбта – със дрипи на отшелник.
Злобите приел като слепец.
Празниците – като празен делник.

Скрит от всяка хорска суета,
горе – във дома си непристъпен,
къпя се с вълни от самота.
И от мъдрост също съм окъпан.

Слизам мимолетно със слова
да блестя в тълпите многолюдни.
И отново в чиста синева
се издигам с мислите абсурдни.

Може би е от съдбата знак.
Мълния съм. Стрелвам се съдбовен.
Блясвам мигновено в нечий мрак.
И си тръгвам. Винаги виновен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

По глухите алеи на Предишното
откривам колко бързо съм живял.
Смалявал съм до седмица годишното –
на прима виста всичко разпилял.

Замаян от бохемските рапсодии,
превръщал съм си нощите във дни.
На бърза лента щраквал епизодите,
и плащал сляпо всякакви цени…

По стръмната скала на Неживяното
сега докосвам бавно всеки миг.
До капчица изстисквам се във ранното –
посрещам буден нежния светлик.

Секундите събирам в съзерцаване.
Минутите – в молитва за живот.
За жажда търся дълго утоляване.
Подобно охлюв – следвам своя ход…

Пред точните везни на Невъзможното
избърсвам тихо бликнали сълзи.
Бохемът в мен напомня за безбожното,
а охлювът – че в Бога се пълзи.

И взрян в това безстрастно равновесие –
ще остарея с тихата тъга,
че някак се разминах със Чудесното –
да бъда млад във бавното “сега”…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)