Като някакъв точен мотив,
достоверен, но рядко тълкуван,
виждам често венеца трънлив
на Главата Христова рисуван.

И изпълват ме скръбни слова
от надвиснали тежки въпроси:
Заслужава ли тази Глава
точно този венец да си носи?

Той не е ли същинският срам
на епоха от сляпа омраза?
Тръни черни на Бог ли да дам,
щом на кръст се отричам от „аз-а“?

Кой ръце ще протегне с печал,
та на Господ смирено да каже:
„Щом за мен от Любов Си умрял,
дай ми тръните… Всичките даже!

Нека аз да усетя скръбта!
Нека в мен тази злоба се впива!
А за Тебе – венец от цветя
своя чист аромат да разлива.

Да Си в радост от полския крем!
Във възторг от уханната Смирна!
А Небесен копнеж по Едем
Радостта Ти да прави неспирна…

Твоят Ум, безпределно свещен,
заслужава лъчиста корона.
А пък тръните – те са за мен,
за да имам надежда пред Трона.

Нека този венец понеса,
както Ти на Голгота го носи!
И ще имам над мен небеса,
та духът ми Сам Теб да изпроси…“

Тази вяра отдавна пламти
и в сърцето ми ражда пожари.
Трън не ще ме с омраза смути,
нито с ярост безбожните твари.

Имам Свята над мен синева!
Имам Цар всред Небесната Слава!
И Корона на Свята Глава
в златен блясък Сион озарява!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)