Автор: classicallpoetry

Затворят ли вратите си – не влизам…
Не страдам, ако ми обърнат гръб.
Това ми е защитен механизъм
и той ме пази от чрезмерна скръб.

Ранят ли ме със хулене – не съдя,
защото само Бог е Съдия.
И с Него, ако искам да пребъда,
високо горе трябва да стоя.

Ограбят ли ме – живи да са нека,
че изворът не спира да тече.
И всичко свое раждам за човека,
та Святото Небе да го влече.

Забравят ли ме – злоба в мене няма.
Христос да помнят – стига ми това.
Една съдба е истински голяма,
когато следва Божии слова.

Разпънат ли ме – прошка ми е броня.
Духът единствен може да прости.
Защото жив в сърцето ми е Оня,
готов със Любовта Си да блести.

Понесъл Кръст – до края ще остана
за Правдата Христова прикован.
Да бъда сам дълбоката Му рана
в един живот, за Него изживян.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Една Заветна Правда зная
и тя ме води в този свят –
светецът придобива Рая,
щом вкуси личния си ад.

С душа разпъвана, горена,
на Злото среща яростта,
избрал свещената арена
на древна обич към Христа.

Под злия поглед на Нерона
не трепва, твърд като скала.
Търпи трънливата корона
за праведните си дела.

Приема гвоздеи ръждиви
и бич понесъл би дори,
готов за неколцина живи
като светилник да гори.

И вкус на загуба не сеща
обрулен до последен плод.
Кръвта му с Вяра е гореща,
а жертвен – целият живот.

И нека никой не прочита
стиха ми, с думи натъжен,
че в участ, от очите скрита,
светецът в Бога е блажен…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не търси житейски блясък
на нищожната цена.
Всяко име върху пясък
се изтрива от вълна.

И в света – море гневливо –
няма никога покой,
щом върхушка в пяна дива
върши мерзости безброй.

Плаши дъното мнозина,
че е тихо, в самота,
но във страшната картина
то спасява от света.

Там, на Бог в добрите шепи,
верният ще устои,
и от властниците слепи
няма хич да се бои.

Бисерът се ражда в мида.
Блясъкът е порив бял.
Клетникът ще си отиде,
дните свои изживял.

В миг, като въздишка кратък,
като лъч ще отлети,
и пред Вечния оттатък
вярата му ще блести.

А светът ще се излива
див към адовата паст,
гдето в пламъци погива
всяка ненаситна власт.

И съборени със трясък
падат злите в тъмнина…
Не търси житейски блясък
на нищожната цена.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Даже себе си цял да раздам –
ще остане с бедняци земята.
Нищетата е някъде там,
че във нищо е вярата сята.

А сърцето ми страда, скърби,
че човекът от Бога не проси
и се гърчат от клети съдби
гладни, болни, мизерни и боси.

За дърво при потоци води
ми напомнят словата правдиви –
как Небето над Своите бди
и се грижи за всичките живи.

Как във щедрата Свята Ръка
никой в нужда не бива оставен.
Но понякога става така,
че Творецът тъгува забравен.

Нищетата е вид пустота.
Като паяк душите оплита.
Страда жадната суха уста,
но за Извора никак не пита.

Ще изсъхне, преди да умре.
Ще се сбръчка без капката влага.
А бедняк, ако нея съзре,
в сетни сили далеч ще избяга.

И душата си, Богу предал,
с тиха скръб ще Му каже накрая:
„Досега съм се скитал умрял,
без Живота Ти аз да позная!

Че съдбата без Теб е тъга.
Всичко в нищо светът преобръща.
Дай ми Дух, да Те вярвам сега,
че пръстта във земята се връща…“

Този стих за надежда ще дам
и дано съкруши нищетата –
за последния зов на Адам
към Отеца Един в небесата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Аз нямам много градове
в които искам да се върна.
Един сърцето ми зове.
Един копнея да прегърна.

През бисерните му врати
да вляза в някой Миг жадуван
и там Заветът да блести
от Пътя, с Вяра пропътуван.

Скръбта блаженство да смени.
В река от Мир да се изкъпя.
И в Божиите висини
с дела достойни да пристъпя.

Да видя Вечния си Цар
със златозарната корона.
И станал Негов – в Дух и Дар,
с надежда да стоя пред Трона.

Това е Смисълът правдив,
и нека той ми бъде песен.
Един Исус си имам. Жив!
Най-свят в живота ми нелесен.

И Град един влече ме там,
където, заплатил цената,
да бъда онзи Стълп на Храм
във Царството на Светлината.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Талантът Дар е необятен
и мярка в стари времена.
Възвишен, чист и благодатен,
от Бог получен без цена.
Светило от духа, красиво,
щом радва хиляди навред,
та от сърцата чувство живо
да би родило се в ответ.

Дали на този свят обаче
се пази Истинския Дар?
Духът не ще ли да заплаче
талант да срещне на пазар?
Клеймо да види над твореца,
превърнал в стока своя лъч,
и хвърлил хула към Отеца
в една панаирджийска глъч…

Кога, безумецо трагичен,
на Бог за Дара си плати,
и счете, че е строго личен
таланта, що у теб блести?
Когато ражда плодовете
дървото иска ли пари,
или на Онзи, Който свети,
смирено то благодари?

Дали ще бъде стих и песен,
картина, скулптура, портрет –
те раждат се от Дар Небесен,
та Дар да бъдат занапред.
А който алчен ги продава
е сива пепел, жалък сноб,
и бързо се превръща в плява,
щом пълни с корист своя джоб.

Такъв не ще се споменува
във всички бъдни векове,
че Дар в даряващи векува
и в Свята Слава ги зове.
Онази Слава, при която,
превил творецът колене,
сърцето му е с Бог богато,
а не с хартии в портмоне…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Завет да изявява с думи
е връх в таланта на поет,
но тегне истинна върху ми
съдба от всеки писан ред.

Защото живият Светия,
от чиста вяра зареден,
не търси Господ на хартия,
но в Дух и Сила всеки ден.

Перо поих, но не в мастило.
И Слово раждах – не от пръст.
Христос сърцето приютило –
прегърна Неговия Кръст.

И Той словата сътворени
за Правда нека ми вмени,
че бяха бисери, дарени
от праведните висини.

Да бъда къшей Хляб Небесен
или от жертвата Солта –
такъв, над думите надвесен,
искри разпалвах от жарта.

Навред по хълмове и друми
да знаят хората с крила:
Завет се изявява с думи,
но оживява от дела…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)