Автор: classicallpoetry

Ще рухнат всички тъмни вери
със божествата им накуп,
а тлеещите им химери
ще вдъхнат тление на труп.

Месии, гурута, шамани
ще чезнат в мрак неумолим
и хилядите им фермани
от пепел ще преминат в дим.

С прашеца ситен по везните
пред Бога дяволът е лъх.
Напусто гледал е звездите,
жадувайки за трон и връх.

Прашинка в космоса безкраен
е била подлата му власт.
Но ето, че лъжецът таен
е видим. В профил и анфас.

Змия – сред всичките гадини.
И змей – сред всички зверове.
А в люспите му – сто богини
и с тях – стотина богове.

Каква нелепа пошла драма!
Заложници – души безброй!
Творци оттатък много – няма!
Създателят… Един е Той!

И днес, преди да дойде краят,
кънти в Духа един въпрос:
Какъв ще се окаже Раят
за непозналите Христос?…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Ръце протрива старият злодей,
отдавна скрит в завесите на мрака.
С един девиз „Разделяй и владей!“
превръща той планетата в клоака.

Мирише – тук на газ, а там на нефт.
На дрога и оръжие мирише.
И няма демоничен терапевт
за ужаса рецепта да предпише.

Хвърчат ракети. Вдигат се стени.
И подписи редят се на хартия.
Вони на смърт. Отчайващо вони.
С вонящо-погребална орисия.

Но идва ден, когато в сетен миг
Господен Меч небето ще разпори.
И тайните на гнусния циник
ще лумнат като сламени декори.

Светът, покрит от пепел и от дим,
за светъл дъжд отгоре ще жадува.
И Сам Христос – очакван и любим
ще дойде дълговечен да царува.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Тежат горчивите несгоди
на поруганата любов.
Слепец слепеца ако води,
и двамата ще паднат в ров.

Но плюят днес в едните шепи
на някой странник от Едем.
И с радост, че остават слепи,
пръстта изравят по корем.

Уви! Природата човешка
молби Небесни не търпи.
Не иска никаква болежка,
а само да яде и спи.

И още дълго да чегърта
със нокти до самия ад,
където прилепът до кърта
играят своя маскарад.

Не би могъл да ги оплаче
светец, на Кръста прикован.
Светът е в мрак. Земята в здрач е.
И всеки миг е изтърван.

Всред злоби, ярости и хули
безоките ще чезнат там,
където в смърт ще ги търкули
грехът на пръстния Адам.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не споря с личната си участ
дори от зов да ме лиши.
Каквото и да ми се случи –
отгоре Бог ще го реши.

Едно Амин да ме смирява,
когато, гледайки, съм сляп –
ще има в Святата жарава
за мене къшейче от Хляб.

Една сълза да се търкули
за пътя ми несъвършен –
Любов греха ми ще потули
и в нея ще съм утешен.

Духът човешки не векува,
но има вечна сетнина.
Какво на този свят си струва,
разбирам, плащайки цена.

Зад славата позор наднича.
От лъскавото – суета.
Потъва хорската себичност
във сивото на пепелта.

Едната участ… Тя ми стига!
Орисан нека ме върти.
Дори с решетка и верига…
Или с несбъднати мечти…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Перото си в измамата не крия.
От искреност – до рани прокървих.
Дори да ми е знак за орисия –
възпял я бих до сетния си стих.

Похулено – лицето става кремък.
Бичуван гръб напомня за скала.
Венеца няма как да ми отнемат
ни долна клюка, нито завист зла.

Не могат вълчи зъби да разкъсат
Завета, сътворен от светъл лъч,
дори тълпите в мрака да насъскат
до гневен ропот и безумна глъч.

Преминах като пролом през душите.
Дарявах се до плам или искра.
Грешите, анонимници! Грешите!
Аз сам дори не мога да се спра…

Творец, избран от пътя си, не спира.
Животът му е мълния и дар.
Живее дълго, след като умира –
в копнеж и зов, в молитва и олтар.

Перото си в измамата не крия.
От ангел го измолих. За Завет.
Дори да ми е знак за орисия –
все пак оставих диря на поет…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Да дочувам гласа ти, когато
шумно целият свят ми мълчи…
Да си моето сбъднато лято
с най-красивите светли очи…

Да усещам в гърба ти опора
и от дланите – пламък, искра…
Да си Личност сред многото хора,
във която Христос да съзра…

Да си Верен – дори в изнемога.
Да си Истинен – лъч през нощта.
Да си отговор в смут и тревога.
Да си мъдрият глас на баща…

Всичко друго да нямам, препатил,
пак към Бога си вик ще въздам:
Ти ми даде в живота приятел,
както Себе Си взря в Авраам!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Аз не вярвам в красиви покрития,
нито в евтин гердан от битак.
Търся пламъка – чудният, скритият.
От небето съдбовният знак.

И не питам дали е раздялата
разпознатия фалш на страстта.
Няма черно да смеся със бялото,
нито хула ще кажа с уста.

Писах стихове – верни и искрени.
Любовта извисих до олтар.
Нямах подлост във моето писане.
Всички чувства ми бяха пожар.

Нож в гърба ми забиват коварните.
Клюки шепнат езиците зли.
Аз съм острият трън на бездарните
и от моите думи боли.

Бих понесъл позор, развенчаване.
Лоша ревност и мръсни сплетни.
Мимолетно е гръмкото славене.
Прах и пепел са земните дни.

Ще останат словата написани.
Не на книга, а в чисти души.
Свободата се ражда във истина.
И приятна е, щом утеши.

Аз не вярвам в красиви покрития.
В моя огън все тъй ще пламтя.
Опаковката дайте на сития
от усмивки, възторг и цветя.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)