Автор: classicallpoetry

Аз с този свят не искам да се боря.
Не би ми стигнал целият живот.
Задъхвам се от тежест и умора
като герой в последен епизод.

Не бе сапунен никак сериалът –
в сълзлива мелодрама да тъжа.
Патроните изстрелях, не нахалос,
но всеки поразяваше лъжа.

И някак си, от думите ранени,
низвергнаха ме гнусните със стръв –
тълпата от подразнени хиени,
подгонила един самотен лъв.

Но аз не бих поискал да се бия
с поклонници на тление и леш.
Не съм примрял за тяхната помия,
да драпам с апетита на келеш.

И петимен не бях за жалка слава –
поетът-еднодневка на властта.
Сърцето свойта участ заслужава,
дори да бъде скок от пропастта.

Дори да е разпънато трагично
от злобата на тъп олигофрен,
какво тук значи някаква си личност,
щом писаното ще замести мен?

Щом сам оставих диря и посока
сред взривове и огнени кълба –
не е била безмилостно жестока
цената ми, наречена Съдба.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Как ли светли мечти да ти дам,
щом от залез светът ми тъмнее?
Светлината е някъде там –
че човек неслучайно живее.

И сред дири – от други преди –
своя диря и той да остави.
Стих за обич под чисти звезди
или песен с красиви октави.

Детска люлка под старо дърво
или мрамор, от образ възкръснал.
Все едно е къде и какво,
щом духа си с любов е разпръснал.

Щом в сърцето е раждал искри
и уста благослов са шептели…
Спри се, залезе! Моля те, спри!
Имам още мечти неумрели!

Пак ме гледат горещи очи,
пълни с вяра, че днес съм потребен.
Не напомняй нощта ми! Мълчи!
И светът ще сияе вълшебен.

Още час… Още ден… Още век…
Още вечност с духа си да тлея!
В светла диря – да бъда човек!
Както искам и както умея…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Светът ми е отново бял статив.
Платно, събрало шепот от лъчите.
Ела до мен! Рисувай ме с молив!
А после оцвети ме през мечтите!

Ръцете ми провиждай във вълни,
които те обгръщат и милуват.
Сред синята ми нежност остани,
където силни чувствата ми плуват.

Очите ми провиждай в небеса,
които в топъл залез аленеят.
И в нощите на твоята коса
с безброй щурчета влюбено ти пеят.

Сърцето ми провиждай, като храм,
въздигнат в самотата на скалите –
където вечност мога да ти дам
и полета безбрежен на орлите.

Провиждай ме! Рисувай ме щастлив!
През дъжд… В дъга лъчи да се разпръснат!
Светът ми е отново твой статив –
разцъфнал крем, за тебе неоткъснат!

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Любов, дали напълно те открих?
Дали изцяло вникнах в твойте тайни?
Описах те със думи в нежен стих.
Събрах в искри лъчите ти безкрайни.

Ти светеше в очите на жена
и в дланите напукани гореше.
Ти беше блян и бяла пелена.
И всичко чисто в мен, Любов, ти беше!

Но днес, когато веят ветрове,
в които мъчно би летяла птица,
копнежът ми отново те зове
и иска те, Любов, като светица.

За да гориш в измръзнало сърце,
което иска злото да прощава,
и да докосваш с милващи ръце,
събрали зов от огнена жарава.

И даже в моя сетен полет с теб
душата ми умора да прекърши,
утеха дай на клетия поет,
че твоят огън няма да се свърши.

Ще грейнеш от небето! Ще пламтиш!
И мигом ще те видят всички хора.
С най-чудните лъчи ще ги дариш –
за истинската Вечност над простора!

И друг чудак по твоите следи
щастлив ще тръгне да те преоткрива!
Бъди, Любов! Пребъдвай и бъди!
Усмихната и слънчево красива!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Наведох свойте клони, за да пия
от твойте чисти бисерни води.
На Бог се молих, за да те открия!
И Той, подобно чудо, те роди!

Сега си мой копнеж и моя песен!
Животът ми със тебе е зелен!
И аз повтарям, в щастие унесен –
поточе бистро, остани при мен!

С усмивката си ще те благославям.
Във клони нежен цвят ще ти даря.
С листата ще те гледам до забрава
и в стихове ще те пресътворя.

А щом душите тихо остареят
и Бог във Своя дом ни приюти,
на Него горе влюбено ще пеем –
дърво с поточе… Или аз и ти!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Мой жребецо, от скръб остарял.
Уморени са твойте копита.
Колко дълго със тях си вървял
няма никой сега да те пита.

Тръгна в пътя си ти, бързоног,
и препускаше с вятърна грива.
А светът бе безкрайно широк
и животът – готов да прелива.

В светли изгреви търсеше блян.
В топли залези – лъч от зорница.
И към бъдното – винаги взрян
се стремеше със порив на птица.

Аз дори и до днес не разбрах,
че докоснах със тебе звездите…
На седлото ти колко тежах?
Или как ти опъвах юздите?

Беше силен. И мен приюти
във очите си – толкова верни.
Двама с теб – да постигнем мечти
и живеем с надежди безмерни.

Почини си, жребецо! Легни,
изпръхтял със изтрити подкови.
Нека в теб се снишат висини
и покажат ти пътища нови.

За духа, който има крила,
и след тропота – горе полита…
Виж как Някой зове те: „Ела!
Вечността Ми пред теб е открита!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Докоснаха се ореол и лира.
Прегърнаха се вечност и мечта.
Светецът се въздигна над Всемира.
Поетът – зазвъня от красота.

Светецът изговори се във притчи.
Поетът – в нежни песни се изпя.
Кого от тях ти повече обичаш –
така и да ми кажеш, не успя…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)