Автор: classicallpoetry

Ще заблестим, преплетени лазурно.
Два изгрева ще слеем във едно.
А после през земята ще се втурнем
да я загърнем в слънчево платно.

Ще се разпалим, пламъчно-обзети.
Два залеза ще слеем в стихослов.
И в тиха нощ, подобни на комети,
небето ще рисуваме с любов.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Припомняй любовта ми в силни корени.
Дърво за теб в годините си бях.
Преборих в зов летата непреборени
за шепота и звънкия ти смях.

Припомняй любовта ми в бурни устия.
Тя ручеят превърна на река.
И в проломите – сбъднати предчувствия,
аз исках само теб да завлека.

Припомняй любовта ми в летни ветрища,
раздухали жарава в куп искри.
Че ти ми беше въгленчето, светещо,
и тръпките ми с пепел не покри.

Припомняй любовта ми в звездни пориви,
в които те сънувах, полетял.
Вселенска, необятна… Дъжд отгоре ми
на капки галактически кристал.

Припомняй любовта ми с чиста хроника,
в която ни е нужен всеки ред.
И нека види в нея Бог поклонника,
останал верен в светлия завет.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Затова, че светът е различен
и през всички сезони цъфти,
своя отговор вярно заричам:
Моя светла причина си ти!

Затова, че врабчето в гърдите
тихо пърха и бързо лети –
да докосне за миг висините…
Моя светла причина си ти!

Затова, че мечта не залязва,
но и в късните нощи блести –
чудна приказка още разказва…
Моя светла причина си ти!

Затова, че косата сребрее,
но момче от очите трепти –
в хвърчилата му слънцето пее…
Моя светла причина си ти!

Затова, че живях и живея –
всеки отговор в тебе шепти…
Да спестявам любов – не умея!
Моя светла причина си ти!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Съдба! Не съм те считал за сгрешена!
Не бих роптал, че случи ми се ти.
Родих се, за да бъда сам мишена
и дулото пред мене да трещи.

Врагът със бронебойните патрони
уж стреляше, но нищо не проби.
Когато всички стенеха “Горко ни!” –
аз бях утеха в техните съдби.

Пострадах от предателства и рани.
Ръцете си на Кръста приковах.
Кълваха ме и ястреби, и врани…
“Дано умреш!…”, но… никак не умрях.

Съдба! Напук на лошите прогнози
все още те живея и творя.
Не срещнах път с овации и рози
и славата за мене не изгря.

Какво пък? Даже скитник по неволя
билата ти трънливи прекосих…
Не си ми божество, за да те моля,
но само взор за краткия ми стих.

И даже да се случваш неусетно
по нишките на моята глава –
ще помня, че обичан съм заветно
от моя Бог… И стига ми това!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Колко още светът ще боли
от дълбокия взор на сърцето,
без да питам с тревога дали
ще тупти от безсмислие клето?

Да споделям най-сивия хал
в битие от гета и коптори,
и да гледам как в гъстата кал
чезне стъпкан небесният порив.

Ти ли, Боже, с любов ме взриви?
Ти ли с нея така ме беляза?
От човешкия плач да кърви,
като в рани от люта проказа.

Сто очи да пролеят сълзи.
Сто въздишки да дъхнат в неволи.
Да напира скръбта, да пълзи,
а духът ми в несвяст да се моли.

Всяка милост е кръг светлина
за сърцата, от зло безутешни.
Но се плисват – вълна след вълна –
тъжни дни, в недоимъка грешни.

А от кръгове – дълго блестял,
заприличвам на явна мишена.
Без значение колко съм дал
на едната душа утешена.

Ще летят демонични стрели.
За Доброто е скъпа цената.
Пиеш чуждата болка. Боли…
Но така и не свършва злината.

И превърнал сърце в игленик
Богу моля се с моята лира.
“Не привиждай у мен мъченик!
Дух живее, когато умира!”

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Надеждата е Хлябът на душата,
а Вярата в Исуса е Солта.
Разчупвай я на къшейчета, братко,
и дай я на страдалците в калта!

Раздавай щедро, докато те има!
Последната трошица дай дори!
И Огън на Любов непобедима
ще пръска от сърцето ти искри!

Не се плаши, че вече сме малцина
свидетели Христови на света!
Все пак оставихме следи в пъртина –
за Огъня, за Хляба, за Солта!

Те няма да се свършат във сърцата.
Ще бъдем щедри до самата смърт.
Ще храним без да чакаме отплата.
Ще ходим там, където няма път.

А склопим ли очите си накрая –
ще блесне във душите ни звезда.
И светъл глас ще ни шепти от Рая:
„Блажени сте! Оставихте следа!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

В сърцето си останах архаичен.
Скиталец – не от този свят роден.
Най-простичко се учих да обичам –
да дам дори последното от мен.

Последен къшей, риза и завивка –
на онзи, който в нужда се мори.
Утеха в стих, надежда и усмивка.
Дори от джоба дребните пари.

Ръцете не научих, за да взимат,
но да разпалват малката искра.
Така живях. Щастлив. Непроменимо.
Така ще остарея и умра.

С какъв ли квас заквасен съм – не питам.
Не ме вълнува как съм предузнат.
С нозете си по пътищата скитам
да дам любов на всеки непознат.

Следи от огън в мрака да оставя,
за да прогледне не един слепец.
И в сетния си дъх да не забравя,
че бил съм безполезен пришълец…

А с полета небесен на предците
духът ми щом нагоре отлети,
дано, по Милост Божия, светците
да ми отворят райските врати…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)