Автор: classicallpoetry

По пътя труден в стръмнината
едно за себе си разбрах –
когато духа силен вятър,
в сърцето не остава прах.

И всяка бурна съпротива
премахва грешното край мен –
от връзка земна и фалшива
до страсти в гниещата тлен.

Пътувам, без да съм забравил,
на древните слуги скръбта.
Един Димас остави Павел,
понеже любеше света.

Гиезий, плувнал от съблазън
прие пръстта на Нееман,
и блед със своята проказа,
погина в плътския капан.

Че стръмното не е за всеки,
доказва бесният отпор.
И на Господните пътеки
остават хора с вечен взор.

Високи в прицела, в следите,
предадени от Пример Свят,
с една посока към звездите
пред всяко зло да устоят.

При своя Бог в Заветен шатър
да влязат с чистота. Без грях.
Че духал ги е силен вятър,
от който не остава прах.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не ще оставя злоба да гнети
душата ми в това измамно време.
Лети, си казвам, птицо в мен! Лети!
Небето няма кой да ти отнеме!

Лъжа изпълва земните борби.
От трън на глог! – така живее скотът.
Да би летял високо, но не би…
За ниските най-блазнещ е хомотът.

Ламтят, събират, трупат! До несвяст!
С натрупаното – трупове се мамят!
И щом приключи гибелната страст
стопява гроб суетната им памет.

Че все така пропадат в ориста
безбожните след блясъка си кратък.
За земна власт отворили уста –
до тлението стигат по-нататък…

Най-тлъстият – за червеи е тлъст.
За тях е угоен – да се разлага.
И не пребъдва в гниещата пръст
ни капчица от вяра или влага.

А птицата не търси земен дял,
щом полетът в крилата й е верен.
Останах лек. Живота си раздал.
Изгубен… Но от Бога изнамерен!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Светът не ми е сетната присъда,
макар че в него аз съм подсъдим.
Осъжда ме, но знам, че ще пребъда,
тъй както огън шепне в своя дим.

Едно кандило в мрака да запаля,
нарочено за пламъчен оброк,
сърцето ми отгоре ще погали
ръката на невидимия Бог.

Една зеница тихо да разплача
от болката, родена да люти –
ще бъде тя заветното петаче,
отворило ми райските врати.

Дори и леден вятър да се втурне
небесния ми плам да съкруши,
превърнал би ме той в стихия бурна
за не една, но хиляди души.

Не би могъл пожар да се потули.
И не Пилат, и не Синедрион –
но ада, през брожения и хули,
разтърсил би искрящият ми стон.

Светът не ми е сетната присъда,
макар да е последен ешафод.
Родих се да горя. И да пребъда.
Дори до смърт. С цената на живот.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Спомените – слънчеви мъниста,
кой за огърлица нареди?
Може би надеждата ми чиста,
че е живо всичко отпреди…

Че цъфтят по моите поляни
весели глухарчета в рояк.
Сякаш са мечтите разпиляни.
На съдбата трепетният знак.

Кой и как светът ми нарисува
с толкова красиви цветове?
Щастието – сън да ми се струва,
сякаш дивна фея ме зове.

С пръчица да сбъдне чудесата.
Приказките, шепнати в зори.
Да гори от влюбеност росата…
Даже и в сълзите да гори.

Хладно ми е. Нека се посгрея.
Пари огърлицата. Трепти.
Феята си тръгва. И немея.
Искам благослов да прошепти.

Времето назад да не отлита.
Да се върнат минали лета.
Спомените в мене да разплита
тази огърлица, любовта…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Искам те, фонтанна от слова.
Капки радост в тебе да открия.
В шепота на стръкче от трева.
В нежността на ласкава стихия.

Искам те с възторга на врабче,
литнало над цъфналите клони.
Синьото с копнеж да ни влече.
Вятър любопитно да ни гони.

Искам те, добра от чудеса.
Чуднолика в приказна градина.
Изгревна – в лазурни небеса.
Залезна – със дъх на детелина.

Искам те. И с блян неукротен
в нови светове ще те рисувам.
Чудни или не, но те са в мен
смисълът един, че те жадувам.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Събудиш ли ме – стих ми прошепни.
Очите ми измий с вода пречиста.
С небесна нереалност ме плени.
По-сладка от съня. И по-лъчиста.

Вържи на раменете ни крила –
пера от ангел, през нощта будувал.
Да полетим над бялата мъгла,
където още аз не съм сънувал.

Високо. В оня смисъл без сълзи.
Без страх и плът. Без болка и прегради.
Където само вечните звезди
прошепват на душите, че са млади.

Високо. Сред вълшебни светове.
Дори и порив там да не достига.
В съня отдавна Някой ме зове
и като птица в Себе Си ме вдига.

Събудиш ли ме – с лъч ме погали.
И нека в нас реалното изтлее.
Вълшебство в мен лети като че ли…
Попитай през сърцето ми, къде е…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Кориците ми светли разтвори
с онази вяра, че в словата чуден
светът ти ще огрея призори
и с моите лъчи ще те събудя.

Прочитай всеки стих като звезда
в едничко семе щастието скрила.
И поривът ти нека е бразда,
в която черпя бъдната си сила.

Дърво от нежността ми ще кълни
и в клоните му вечност ще напъпва.
И без да съм ти казал – остани –
душата ти с възторг ще ме окъпва.

Кориците ми светли разтвори.
В слова дъхът се ражда и въздига.
Живота ти любов да покори
това ми стига…
Да, това ми стига!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)