Автор: classicallpoetry

Той възкръсна за теб! Той възкръсна!
Греховете ти в миг опрости.
А Вестта Му – от Дух земетръсна
като слънце при изгрев блести.

Да докосваш лъчите червени
на Любов, неродена в света,
за да бликне и в твоите вени
драгоценната Кръв на Христа…

Кой и как в тъмнината лъстива
е задържал съдбата ти в плен –
щом душата ти в Бога е жива –
тръгвай с вяра, отгоре роден.

Че намерил си смисъл в Живота
по-велик от суетния век –
да погледнеш Исус на Голгота,
Който, Разпнат, роди те Човек.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Може би е от съдбата знак –
да остана в мислите самотен.
С невъзможен за сърцата праг –
непрекрачван, като стръмна кота.

В поривите – като стар орел,
уморен от реене в простора.
Синьото безвремие приел –
белегът на своята умора.

В болката – подобен на мъдрец,
а в скръбта – със дрипи на отшелник.
Злобите приел като слепец.
Празниците – като празен делник.

Скрит от всяка хорска суета,
горе – във дома си непристъпен,
къпя се с вълни от самота.
И от мъдрост също съм окъпан.

Слизам мимолетно със слова
да блестя в тълпите многолюдни.
И отново в чиста синева
се издигам с мислите абсурдни.

Може би е от съдбата знак.
Мълния съм. Стрелвам се съдбовен.
Блясвам мигновено в нечий мрак.
И си тръгвам. Винаги виновен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

По глухите алеи на Предишното
откривам колко бързо съм живял.
Смалявал съм до седмица годишното –
на прима виста всичко разпилял.

Замаян от бохемските рапсодии,
превръщал съм си нощите във дни.
На бърза лента щраквал епизодите,
и плащал сляпо всякакви цени…

По стръмната скала на Неживяното
сега докосвам бавно всеки миг.
До капчица изстисквам се във ранното –
посрещам буден нежния светлик.

Секундите събирам в съзерцаване.
Минутите – в молитва за живот.
За жажда търся дълго утоляване.
Подобно охлюв – следвам своя ход…

Пред точните везни на Невъзможното
избърсвам тихо бликнали сълзи.
Бохемът в мен напомня за безбожното,
а охлювът – че в Бога се пълзи.

И взрян в това безстрастно равновесие –
ще остарея с тихата тъга,
че някак се разминах със Чудесното –
да бъда млад във бавното “сега”…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Съдбата като листи ще откъсва
оттук-оттам пътуващи край нас.
След ранното ще дойде твърде късно.
След утрото – последният ни час.

А тази лъкатушеща отсечка,
с тъй дълъг или кратък период,
ще стига все до точицата вечност,
където свършва писаният ход.

И няма страх, че някой се прибира,
а друг тепърва тръгва призори.
Един страдалец цял живот умира,
та в сетния си миг да се мори.

Не ще попита старецът къде са
отдавна отлетели младини.
И няма кой след тъжната завеса
да би му казал: Хайде, остани!

Той би останал, ако е потребен,
но само като спомен и следа.
Един светилник, колкото и дребен,
сред тъмното блести като звезда.

Човекът в памет нечия рисува.
Оставя в нея брънки и бразди.
А космосът в душата му векува
със блясъка на хора отпреди.

И някой да въздъхне, че го има,
дори и безвъзвратно отлетял –
в една любов, на спомена дължима,
ще бъде пак в сърцето оживял.

Че всяко семе като стрък пониква.
Расте, въздига нежния си ръст.
Човек ли е – роден е да обиква
и бъде дух сред тление и пръст.

А тленното, дори да се прекърши,
докрай отдало сетния си плод,
не ще се свърши… Да! Не ще се свърши
пътеката на Смисъла Живот…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Нещастен от съдбата си, поетът
поискал да потърси Любовта.
А тя била едно червено цвете,
поникнало на края на света.

Той много дни го търсил със надежда,
но дните се превърнали в лета.
Във хиляди градини се навеждал
и виждал само вехнещи цветя.

С последната останала му сила,
прекрачил тъжен своя роден праг.
Приготвил си хартия и мастило,
и стиховете се родили пак.

Разказвали за стръмните пътеки,
които неуморно извървял,
а след това внушавали на всеки
красив, но недостъпен идеал.

Мнозина тези стихове прочели.
Накрая ги прочела Любовта.
Червените й цветове пламтели
и греела сред всичките цветя.

“Вземете ме – извикала тогава –
и дайте ме на този млад поет!
Че той не пожела суетна слава,
а само мене търсеше навред!”

Така завършва приказката стара.
Един поет намерил Любовта.
Тръгни и ти, но без да губиш вяра –
все някога ще те докосне Тя!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

“Аз съм страж на ония горе
и без подкуп няма да ги предам…”
Хр. Смирненски

Напълни се земята бедна
с князе и принцове безчет.
В тъма родени – непрогледна.
С души, облъхнати от лед.

Те бяха някога сред масите –
уж верни, с искрени сърца.
Защитници на сиромасите
и босоногите деца.

Пред плебса късаха си дрехите
и биеха с юмрук гърди.
“Напред, на Вярата с доспехите!
Напред за славни свободи!”

А щом вратите им отвори
жадуваният парламент,
изскочи дяволът отгоре,
държейки чашка със абсент.

Погледна ги с усмивка гнусна
и рече думи с адски плам.
“Без откуп няма да ви пусна
във политическия храм!

Очите искам и ушите!
Накрая – вашите сърца!
Но бързо! И да не решите
да ми въртите номерца!”

Спогледаха се гузно клетите.
“Говори ни самият бог!
Е, вярно, паднал от Небето,
но затова пък – свят широк!

И щом това си е традиция –
каквото трябва ще дадем!
Било в удобна коалиция,
дори в шантан или харем!”

Тъй – слепи, глухи, безсърдечни –
разсмяха дявола проклет.
Видяха се велики, вечни.
И сигурни – с имунитет.

Оядоха се в страст неспирна
князе с продадени души!
О, Христо! Плаче твойта смирна!
Дано Христос я утеши!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Тя, случката, станала в село Могила…
Все още я помниш… Нали?
Не търся с Вапцаров удобна закрила.
От гения знам, че боли.

Но тръгвам през думите, някак полека,
навътре към себе си. Сам.
И светлите стъпки на тази пътека
по-долу във стих ще ти дам.

Ще кажеш, че времето, вече безспорно
отрече, доказа, реши…
Едното е долно, а другото – горно.
А третото просто руши.

И изборът – явно не толкова лесен,
е нашият зов и съдба.
Животът ще бъде по-хубав от песен
или ще е празна торба.

Затвориш ли някак сърцето за мрака –
намираш си своя затвор.
Жестоката бедност напомня клоака
и тихата честност – позор.

Килийно училище с мъдра повеля
те учи на твърдост и чест.
Коравият залък с любов се споделя.
Идеята – с искрен протест.

Бесилки белеят по черните клони
на някакъв светски елит.
Пречупил гърба си от гнусни поклони,
а после увиснал честит…

Но аз ти напомням звездите отгоре –
жалони за век подир век.
Че там, във затвора, са светлите хора,
които те правят човек.

Мечтае душата. Пътека избира.
И после я следва до край.
А Злото изчаква. И жертви намира,
готови за земния рай…

“Ах, моля, поете! Заклевам ви! Спрете!
Духът ви ме тръшва в печал!
Светът е безбожен, но не невъзможен…
Не всичко е тиня и кал!”

Не ставам за песен… Мириша на плесен
от мъдрия прочит… Уви!
И светлата лира след хладна секира
в сърцето ми дълго кърви…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)