Категория: Poetry

Защо ли грозно, до апатия,
животът посивява злостен?
Копнеят скитници обятия,
но стигат все до дом залостен…

Просвирва в бели слепоочия
виелицата валс последен…
А стъпките са многоточия
за някой разказвач неведом.

Вгорчава се духът от нищото.
Скръбта граничи с абсолюта.
Угасва огънят в огнището
с дима на безчовечност люта.

От сън изтръгнат, до изтление,
кошмарът вече е насъщен…
А битието е забвение
под свод, от облаци намръщен.

И само – през сълзи прозирана –
утеха шепне безутешно,
че Правдата е на умиране,
щом този свят живее грешно.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато се разлистим до разпятия
и в чувствата ни святост затрепти –
ще има зов в докоснати обятия
и дъх за оживелите мечти.

В един сезон, измолен за възвръщане,
изгубеното – в нас ще проличи.
До сетния си атом ще сме същите –
но с други, непроглеждали очи.

С ръце, които тръпнат недогалени.
С напълно непознати гласове.
От бялото на огъня разпалени
до взора на далечни върхове.

От порива на нощното ни вричане
до смисъла на изгрев като бряг.
От изповеди, никога изричани,
до памет – като връщане и праг.

В една вселена – още неиздирена
лъчите ще рисуват светъл брод.
И радостта ни, сто пъти умирана,
в душите ще възкръсне за живот.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

От тихата превратност на скръбта
душата ми до изгрев просветлява.
Не искам друго. Само красота
и в утрото врабец да ми припява.

На злобата не давам нито миг.
Сърцето ми с добро е отмъстено.
Дори от зло да станах мъченик –
простих, и зная, че ми е простено.

Неволно ослепях за грехове
и в чужд позор престанах да се взирам.
Поисках синева да ме зове
и в облаците мъдрост да намирам.

Утехата – във всяка капка дъжд,
която от небето е сълзица.
И ветреният повей – като мъж,
на колене пред святост на девица.

Така ще изживея всички дни,
отгоре милостиво подарени.
Превратност тиха нежно ме плени
и изгревна любов всели се в мене.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Обичай ме, какъвто и да бях…
Скиталец, шут, мечтател романтичен.
От теб дойде щастливият ми смях
и смисълът, че просто съм обичан.

Обичай ме, какъвто и да бях…
Поет и бард, беглец по висините.
От огън – пепел, и от камък – прах,
но жив за теб, едничка моя в дните.

Обичай ме, какъвто и да бях…
Протест и взрив. Или кървяща рана.
От дългата си младост остарях.
Но ти не си замина, а остана.

Обичай ме, какъвто и да бях…
Горчива чаша или остър камък.
Ревнувах те, треперех и горях
да задържа съдбовния ни пламък.

Обичай ме, какъвто и да бях…
Богат с любов, а с всичко друго беден.
За тебе се родих! И с теб живях!
Обичай ме! Защото съм последен…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Поискаш ли да бъдеш с мен, бъди –
обичана, шептяна, вдъхновена.
Не бих ти свалял никога звезди,
защото ти за мене си вселена.

Но в теб самата низ от чудеса
аз бих творил, подобно чудотворец.
Небе ще бъде твоята коса.
Очите ти – стъклата на прозорец.

Ръцете ти ще бъдат вятър свеж –
южняк, дошъл от сините морета –
през трепета на женския копнеж
да ми дари две шепи за карета.

Червените ти устни ще са жар,
извлечена от гърлото на кратер.
Целувката ти – златен кехлибар,
узряло грозде в пламналото лято.

Сърцето ти в нощта ще е луна,
а сутрин в слънце ще се преобръща.
Ще бъдеш просто чудото-жена –
светликът на самотната ми къща.

Поискаш ли да бъдеш с мен, бъди!
Светът без чудеса е тъй нищожен.
Глава склони на моите гърди,
защото с теб един без друг не можем…

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Стари чувства. Пъстър карнавал.
Приказки от ракла на тавана.
Някога щастливо съм мечтал
своята любов неразпиляна.

Дим и огън. Цвилещи коне.
Мечки, гъдулари и катуни.
Маминото празно портмоне.
На гъдулка трепналите струни.

Чудна билка в шарено котле.
Къкрене от песен неизпята.
Сладък дъх от захарно петле.
Люлка – като полет над земята.

Стари чувства. Пъстър карнавал.
Минала момчешка одисея.
Може би мечтите надживял –
някак си престанах да копнея.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

На лицето ти нежния профил
силуетно откривам в нощта.
Слушат клоните вятърни строфи
за копнежно-красиви неща.

И косите ти сякаш люлее
лунен лъч в полусънни листа,
а след миг и усмивка ще сгрее
твойте вечно смълчани уста.

Колко обич блести в сетивата –
сътворява от сенки мечти.
Може би ти си там – в дървесата
и гласът ти от вятър шепти.

Може би аз съм там – да открия
неживяното още от нас.
Тази светла и чудна магия –
от докосване, поглед и глас.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)