Категория: Poetry

Години минаха в искри
и младост като зов премина.
Слугата своя дар не скри,
но го раздаде на мнозина.

Един със радост го прие,
а друг с омраза го отрече.
И скръбното ми битие
е с ясна равносметка вече.

Дали ще бъде друга? Не!
Не чакам никаква пощада.
Стоя пред Бог на колене,
но приживе горя на клада.

За всеки лъч от светлина
платих със тежки дни и нощи,
но Ерихонската стена
остана да ме хули още.

Подобно вирус припознат
постави ме под карантина.
И страдах в страшния си ад,
но някак без да се спомина.

Не търся стол на първи ред.
Хвалба човешка ми е чужда.
Тръбата има си Завет –
девици нощем да събужда.

И даже смачкана от гняв,
звука си верен ще засвири.
А кой е крив, и кой е прав,
отгоре Господ ще издири…

Години светеха в искри
и младост като зов премина.
А дарът, който в мен гори,
поне докосна неколцина…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Залита този свят, като махало.
Люлее се пиян насам-натам.
Отдавна в него черното е бяло,
и кривото – нарочено за храм.

От крайните си полюси злините
зареждат се от лъгани души.
А Правдата брои си синините,
че злото иска с чук да я строши.

Прокужда се събудената вяра.
Зачеркват се Заветните слова.
В прожекторите – низост и поквара
със зрители – изсъхнала трева.

Веселие в безбожните палати
и шум от всецаруващия срам.
Земята в беззаконие се клати
и с трусове бучи насам-натам.

В измамливата яма на прогреса
погром от виртуални светове,
а някъде зад тъмната завеса
една змия не спира да снове.

Светът от памтивека й е даден
и тя с език двуостър го върти.
Души да гълта с вихър безпощаден
и Смисъла в лъжа да изврати.

Живея с вяра, в дух неповалена,
и сетен зов сърцето ми мълви.
В пътеката, до тънък лъч стеснена,
Мигът Небесен да ме улови.

И този свят, опасен и разблуден,
да би изчезнал, като луд кошмар,
а някъде във Вечното събуден
Живот да зърна – в Щастие и Дар.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Змия от ръката си Павел изтръска.
Ухапа го земната твар.
А гледката беше тъй страшна и дръзка,
че пламна в душите пожар.

„Навярно убиец е! Дял му се пада!
Делата си в смърт да плати!
Щом зло е извършил – ще стигне до ада,
за него отворил врати.

Настига такива най-бързо съдбата,
дори прекосили море.
Защото отровна го клъвна змията
и той всеки миг ще умре…“

Но време минава, а Павел си диша,
без болка, дори без оток…
И чува се там сред туземците скришом:
„На гости дошъл ни е бог!“

Такава е слабата вяра туземна –
от плътски очи се мени.
И някак не може природата земна
с Небесна човек да плени.

А малко е нужно… Да чуе сърцето,
че то е в живота врата.
Исус щом похлопа, отваряй! И ето –
дошла е при теб Вечността.

Дошла е прегръдката – нежна и Свята
Небесна Любов да дари.
И няма тогава да хапе змията,
та твоя живот да мори…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Получиш ли от Бог таланти
не ги заравяй във пръстта,
че тя свалила е гиганти,
били в небесните места.

На дар, получен от Небето,
не слагай никога цена,
че ще потънеш неусетно
във ямата на Сатана.

Не пускай слава да те блазни,
че земна гордост кърми тя,
и дните ти ще станат празни,
като изсъхнали цветя.

Ласкателите дръж далече
с измамливите гласове,
че словото им остър меч е,
готово да те прикове.

На шепотник не хващай вяра
и клюките му отречи,
че той е като плъх в хамбара,
готов да цвъка и цвърчи.

Лика си опази от бръчки
и дрехата си от петна,
а пък изсъхналите пръчки
сравни с невярната жена.

Един Учител в небесата
си имай от зори до мрак,
и Пастир Го зови в душата –
Заветен, Истинен и Благ.

Смири живота си пред Трона,
ръце протегнал към Отец,
и вместо земната корона
търпи трънливия венец.

Живей със Праведната Вяра
във свят от пепел, прах и дим,
и Господ сам ще те докара
до Царството Си невредим…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(Размисли върху Марк 11:13-14)

Защо ли есенни дървета
растат на стръмния ми път,
когато в Любовта Заветна
най-скъп и ценен е Плодът?

С лъчите слънцето ги сгрява
и облак напоява с дъжд,
но Плод дърветата не дават
в живота си един и същ.

Линеят сякаш сред пустиня
в безплодие и пустота,
напомнящи една смокиня,
Христос подлъгала с листа.

Поиска Той да Си разкваси
устата с някой сладък Плод,
но сам притури на Скръбта Си
дърво, лишено от Живот.

С такива есенни дървета
напълни се светът… Уви!
Душата с тях остава клета.
Сърцето, лъгано, кърви…

А клоните им аз не бива
да тръскам, търсейки ответ.
Дори и Господ с Вяра жива
не стопля корени от лед.

В сезона коравосърдечен
ще чуят Неговия Глас,
с една присъда в Гняв изречен:
„Да няма Плод измежду вас!

Без полза слънцето ви свети
и дъжд поеше ви с води,
щом в клоните, от мрак превзети,
Плодът не ще да се роди…“

Преглъщам своята несрета
да търся Дух сред пръст и плът.
Гора от есенни дървета
расте на стръмния ми път…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Безусловната обич е скъпа.
Тя е чудо, родено от зов.
В нея всяко сърце се окъпва
от роса на свещен благослов.

Надживява най-страшните бури
и зарежда се с пламък висок.
А във нейните светли контури
просиява ръката на Бог.

Безусловната обич е струна.
В миг докосната – чиста трепти.
Тя е дух, от Твореца целунат,
и е ключ към Небесни врати.

Тя раздава, без нищо да иска,
и стопява грамади от лед.
Във нозете на клетник е ниска,
а в очи на молител – Завет.

Безусловната обич е птица.
Тя в Небето със вяра гнезди.
И със кротост на бяла девица
сее семе и ражда звезди.

Като Дъх от Дъха на Твореца
или лъч, сътворен от лъчи,
тя е Вечният блян на светеца
да докосне Олтара с очи.

И живот изживял като песен,
своя дар във поклон да сниши
пред нозете на Царя Небесен –
Любовта на добрите души…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Самотата е дом на Светия.
Тишината е Божий тефтер.
А със Огъня Свят на Илия
се отключва Небесен безмер.

От Кармил се докосват звездите.
В пещерата духът е смирен.
И Йордан си отдръпва водите,
щом си с Вечност от Бога дарен.

Ветровете върхът укротява
и от тях не възниква беда.
А под смриката Ангелът дава
бяла питка и стомна с вода.

Цяло адово войнство трепери
от излъскан със Правдата Меч,
и с присъда от Святите сфери
над Ваал иде гибелна сеч.

Сред нищожни под слънцето сили –
има Сила със Вяра и Дух.
В колесница жребец ще изцвили
и ще пламне от Святост кожух.

За да блесне светилник в Олтара
и остави всевечни следи…
Тази чудна Илиева Вяра
нека блика у мойте гърди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)