Категория: Poetry

Недей с оклюмала глава
да гледаш горе, към елита…
Светът въздига онова,
което Бог за мерзост счита.

На почит – мутра и бандит,
хазартни босове, банкери,
и всеки мръсен паразит,
забогатял от далавери.

Пред баровете – джип до джип
и куп блестящи лимузини,
а влачи си бедняка шип
от страшни кризи на дузини.

В измамливият грешен свят
витае розова вселена,
а в нея всеки е богат
с една съблазън споделена.

Копае пропастта Мамон.
Разделя две различни раси.
Едните имат си поклон,
а другите са сиромаси.

Тежи в зениците, тежи
да гледаш горе, към елита,
но всеки там душа дължи
на княза в клаузата скрита.

С надежда в Правдата бъди
и там си сътвори пътека.
Не следвай скитащи звезди
към мрачна тъмнина довека.

Поклонът има сетнина.
Богатството е със верига.
Елитът плаща си цена,
светът когато го въздига.

Пленен от сатанинска стръв,
брои печалби милиони,
похулил Праведната Кръв
и в Жертвата забил пирони.

Съдба такава не търси!
Живей, с каквото Бог ти дава!
Едната си душа спаси,
далеч от всяка светска плява!

Плътта желязо не троши,
но то пленява я с окова,
и чезнат скверните души,
далеч от Вечността Христова…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не проникват сияйни лъчите
през прозорци, изцапани с кал,
но пролее ли клетник сълзите –
цял живот за Небе е копнял.

И душата му жива ще блесне,
като дом, построен на Скала,
а вестители с дрехи Небесни
там ще свиват могъщи крила.

Само шепа сълзи за размяна
и в сърцето с Исус е богат.
Друга толкова Свята покана
няма никъде в грешния свят…

Че духът може всичко да ражда –
чувства, музика, думи, мечти.
Но дълбоката негова жажда
сред горчиви сълзи ще трепти.

Те са болки на камък, отсечен,
от Велика и Свята Скала,
който връща копнежа си вечен
във прозорци с измити стъкла.

Да пребъдва Христос, и да грее
като Слънце във дом осветен
а надеждата химни да пее
у човека с греха опростен…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато слънцето се скрие
и чезне ярката луна,
но в мрак земята се обвие
дори без лъч от светлина…

Когато стражите треперят
и силните превиват гръб,
а търсещите ще намерят
голямата, преляла скръб…

Когато мелничар не мели,
а през прозорец се стъмни,
и всички благородни цели
ги стъпчат хорските злини…

Когато тонове тъжовни
заглъхнат тихо в песента,
и тъмни облаци оловни
покрият свода на света…

Когато скакалец натегне
или бадем се разцъфти,
а звярът с нокти се пресегне,
та хората да изврати…

Когато скъса се верижка
и златна чаша се строши,
а дъх не стига за въздишка
на помрачените души…

Когато Пътят е затворен
в едно със Светлата Врата,
а скверно семе пуска корен
и никне жетва за смъртта…

Когато всеки на земята
намери Вечния си дом,
но вместо Вяра с Обич Свята,
в духа е случил на погром…

Тогава спира колелото
на свят, до дъното си крив.
Дошло е времето на Злото
и Гняв, възвишено правдив…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Дали ще бъде Вечен или ще е вековен
животът се простира във думичката „Век“.
Но скритият й смисъл, премъдър и съдбовен,
е длъжен да познава роденият човек.

Живял до сто години, навярно ще празнува,
със близки и познати вековен юбилей.
Но празникът тогава затвор ще му се струва
и даже би извикал: „О, Господи! Недей!

Недей ми дава още живот във старо тяло.
Прегърбен съм отдавна. Изсъхнал съм съвсем.
Сърцето ми стократно години превъртяло
утехата си иска и благия мехлем…“

Така стоят нещата със празника далечен.
Столетникът жадува последната врата.
Премине ли през нея – оттатък ще е Вечен
и там ще го очаква безкрайна Вечността.

Защо тогава Вечност от Век се образува,
когато тя си няма начало или край?
Какво за Бог е Векът, където Той векува,
човекът на земята едва ли ще узнай…

Не са ли Век в Твореца безмерните години,
в които сам пребъдва и чудното твори?
Животът във Духа Му не може да премине,
но в Святото пулсира и в Огъня гори.

Не ще откриеш Века във речника тълковен,
дори да те терзае дълбокият въпрос…
Дали ще бъдеш Вечен или ще си вековен –
сега избирай, братко, със Вяра във Христос.

Съдбата на човека е бързей скоротечен.
А изборът в сърцето – към птица или кърт.
Летиш ли към Небето – Животът ще е Вечен!
Дълбаеш ли земята – намираш Вечна смърт!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

(една любима стара песен,
погалена от Дух Небесен)

Пътнико свиден, пътнико млад,
тръгнал да видиш белия свят.
Бели ли бяха всички страни,
гдето пътува в твоите дни?

Пътнико свиден, пътнико млад…
В грях е затънал целият свят.
В пътища ходил – Път не откри
с бели надежди, с чудни искри.

Пътнико свиден, пътнико млад…
Има Небесен Дух с Благодат.
Той за сърцето Гълъб е бял,
Който лекува скръб и печал.

Пътнико свиден, пътнико млад…
Минали дните – чезнат назад.
С Вяра в сърцето гледай и виж –
Пътят ще трябва да извървиш.

Пътнико свиден, пътнико млад…
Само със Господ ти си богат.
Той ти е Свята Жива Вода.
Той ти е в мрака светла Звезда.

Пътнико свиден, пътнико млад…
Чака те с радост Вечният Град.
Тръгнал към него – пей и мечтай,
и на Христос сърцето си дай…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Във живота ми Пътят е стръмен
и умора докрай ме цеди.
Боря звяр, ретрограден и тъмен,
със едната си Вяра в гърди.

Силен вятър в лицето ми вее,
но не търся удобен заслон.
И почивката зная къде е –
при Твореца на Хълма Сион.

Помъдрях отстрани да се гледам
през Заветни и чисти слова –
за мнозина да бъда неведом,
като слух или хорска мълва.

Дух посоката с плът не пресича.
Те не стават в съюз светове.
Някой Пътя ми в зов ще обича,
друг душата ми с гняв ще кълве.

И не виждам в съдбата си драма,
че останах творец непризнат.
Само слепи водители в яма
гълтат слава от грешния свят.

Тя на мене не ми е присъща,
нито блазни ме трон или пост,
но от Чаша духът ми поглъща
капка две от Скръбта на Христос.

Този смисъл в съдбата ми стига –
да изгубя печалби по плът,
че следовник така се издига
на Спасителя в стръмния Път.

Разминават се двете посоки,
съдбоносни по прицел и взор.
И цените за тях са високи,
щом при среща си дават отпор.

Аз избрах, както Път се избира…
Щом съм тръгнал – докрай ще вървя.
Нека пръстното в мен да умира,
та Небесното да уловя…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

(В отговор на мрачните статистики
от двете ужасни войни на този свят)

Отприщват войнолюбци вопли
в разруха, скърби и печал.
Какво оттатък ще ги стопли,
щом свърши земният им дял?

Кръвта човешка се пролива.
Расте ужасната вина.
Убийците със ярост дива
натрупват своята злина.

Изпълват се с омраза сляпа
и пръст на спусъка стои.
А леденият свят ги зяпа
и хладно мъртвите брои.

Умре ли жертва – прошка вече
отвъд не може да даде.
И с този факт, така обречен,
душите пъкълът краде.

Че щом е кървава дамгата,
тя няма да се изличи,
и само дявола с рогата
ще видят грешните очи.

Извадил нож, от нож умира
жесток насилник, не един,
и чак във огъня разбира,
че е потомък на Каин.

Че против него от земята
крещи проливаната кръв,
а той захапан е в душата
от челюсти на тъмен лъв.

И долу има само ехо
от крясък в мрачните скали.
Без мир, без милост, без утеха
с душите, зверове били…

Защо ли в ада е горещо
и няма за убийци жал?
Не може да отнемаш нещо,
щом никога не си го дал…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)