КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Покори ме красиво предание.
Стара притча за чудна река.
Тя лекувала в миг изтерзания,
щом сърцето наплиска с ръка.

Там зараствали рани отворени.
Не оставал и белег дори.
Цвете скършено пускало корени.
Гаснещ дух се събуждал в искри.

Край брега, райско кътче за клетници,
ден и нощ се редели тълпи.
На живота ужасен несретите
всеки искал за миг да стопи.

Не разбрали обаче поуката,
скрита в мъдрите речни води.
Тях ги блазнела само сполуката,
без сърце да ридае в гърди.

Без притихнал до почит от чудото
всеки клетник очи да сведе…
И с надежда, от Бога събудена,
капки обич навред да даде…

Глъч и вой от уста незаглъхнали
наскърбили реката с печал.
Мигновено водите изсъхнали,
а зеленият бряг потъмнял.

Тъй си тръгнали, в гняв непреборени,
върволици от грешни души.
И се върнали с рани отворени
сред несрета, която руши.

Само някакъв старец с ридание
шепа дар от реката държал.
И записал в премъдро предание
този край за човешкия хал.

Още жива реката е някъде
и с водите си чудо твори.
Тя се вижда в очите разплакани,
щом сърцето пред Бог се смири.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Когато след премеждия и лутане
открия твоя поглед върху мен…
Когато спрат секундите, минутите,
а допирът ми в теб напомня ден…

Когато невъзможните поверия
се сбъднат в дъх и поглед, като стон…
Когато, стъпил в райските преддверия,
узная, че душата ти е трон…

Когато блян и порив неизричани
в две думи търсят смисъла си свят…
Когато сме въжета от привличане,
а чувството над нас е водопад…

Когато от самотни междупръстия
ръцете станат вплетени от зов…
Когато си измолено-прекръстена
едничка моя търсена любов…

Когато вечността намери пристана
за своите притихнали вълни…
Когато си ми книга, непрелистена,
а в нея от поезия звъни…

Когато радостта, неутолената,
искрите ми превърне на заря –
тогава нека сбъдне се вселената,
която не успях да ти даря…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Аз искам с поглед да те облека,
когато други с поглед те събличат.
Аз искам Вярност да те нарека
пред тия, що в невярност се отричат.

Аз моля се да бъдеш моят връх,
когото да изкачвам дълголетно
и там да стана цветето от мъх,
което ти обикваш неусетно.

Аз моля се да станеш мой поток,
във който жадни устни да наквася!
Бъди ми дар от Истинския Бог,
какъвто Той на влюбени поднася!

Бъди ми в мрака огнената жар,
с която всички чувства да разпаля!
Бъди ми обич – песенен олтар,
достъпен, та с ръце да го погаля!

Аз днес ти се обричам в благослов!
Подобно лист душата ми полита!
Вземи ме! Нарисувай ме с любов!
Мечтите ми са твоята палитра!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Гледам те по свой си начин – както огънят барут.
Винаги нееднозначен – мъдър, но и малко луд.
И не питай до къде съм прозаик или поет.
Пролетта за мен е есен, а пък лятос тъпча лед.

Търся те по свой си начин – сякаш въздухът вода.
Даже в мислите прозрачен. Като полет без следа.
Ако малко съм ти нужен – твоят глас ще ме спаси
и ще бъда вятър южен в литналите ти коси.

Искам те по свой си начин – като птица без кафез.
Смеейки се – да те плача. Да си утрешното днес.
Нямам в думите верига, но така е по-добре.
Нищото от теб ми стига – само зов да побере.

Имам те по свой си начин – даже да остана сам.
Ако в тебе съм вторачен – виждам себе си за храм.
И това за нас не крия – следвам смисъла един –
да сме сбъдната стихия от копнеж небесносин!

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Тази вечер те каня на гости.
Сипвам вино. Свещица пламти.
За нещата – загадъчно прости –
топля куп заскрежени мечти.

Знам, вратата не ще се отвори,
нито в миг ще ме стресне звънец.
Ти ще дойдеш, но някак отгоре –
като фея от светъл дворец.

Като болка на моята лудост,
като шепот на тъжния вик,
като миг на изстрадано чудо,
че се влюбваш в самотния лик.

Ти ще дойдеш, а аз ще съм нежен –
всички мисли и чувства разкрил.
Оня лебед красив, белоснежен,
който патенце грозно е бил.

Оня смисъл, че всичко красиво
иска време за своя разцвет…
Пия вино, до болка горчиво.
Чакам теб, но замръзнал от лед!

Ти не идваш, дори и отгоре!
Няма фея от светъл дворец!
А стъклото на моя прозорец
замъглява от снежен прашец.

Тази вечер те каня на гости…
Празна чаша. Догаря свещта.
Грозно патенце с много въпроси
и несбъднато чудо в нощта…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Пътници кръстосват мисълта ми.
Хлопат по заключени врати.
Спомнят ми отминалите драми –
срещи, думи, пориви, мечти.

Всеки, своя раница понесъл,
има нещо мъничко от мен –
остра болка или тъжна песен,
даже някой зов неприютен.

Нямам за нозете им окови
и във плен не бих ги задържал –
моите несбъднати любови,
късали сърцето ми без жал.

Още имам огън да се сгрея.
Съчки, шума, наръч от дърва.
Нечия усмивка да копнея.
Да въздъхна в писани слова.

Може би край стъкнато огнище
пътниците в мен ще приютя.
Тъжно разпиляван и разнищен,
но готов докрай да им простя.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.
Уж дъх е, а пък вятърна нахлува.
Сълза е, а прилича на вълна.

С искра ще блесне – в миг неволно кратък,
а в пламъка пожар ще разгори.
Лицата ще обгърне с отпечатък.
Косите ни с възторг ще посребри.

От късче глина делва ще извае
и в мрамора сонет ще възроди.
Най-тихите ни тайни ще узнае.
В най-светлата ни изповед ще бди.

Ще спре минути, седмици, години
в един единствен зов непроменим.
И пъстрите й пролетни градини
докрай едва ли с теб ще извървим.

Пресвята в нас, решила да векува,
ще грее на престол от светлина…
Не питай Любовта дали си струва.
Тя няма за душите ни цена.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)