КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Тази птица, която долита,
като сребърен лъч светлина,
няма никога зов да попита
как за всички остава една.

Каца мигом на нечие рамо.
Гали ветрено буйни коси.
От крилата й сипе се мрамор.
От очите й – нежност роси.

Не живее в кафез. И не пърха
да кълве милостиви зрънца.
Търси вечност, съдба островърха,
и небе, озарено в слънца.

Неподвластна на земни сезони –
юг и север събира в платно.
Тя превръща ръцете на клони.
Две сърца с нея стават едно.

С дивна песен разделите спира.
С капки бисер лекува печал.
Шепне думите в струни на лира
и загръща мечтите с воал.

Жар разпалва от залез в зеница.
Изгрев буди в съновна искра.
Тази толкова истинска птица
с тези приказно бели пера.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Ако можех да имам едно
магазинче със две полички,
бих продавал… познайте какво? —
Надежда. Надежда за всички.
Джани Родари

Какво на този свят да бих раздал?
Надеждата ли сладка на Родари?
Дали пък тя човешката печал
с една стрела в сърцето ще удари?

Пронизана – да рухне сред пръстта,
а споменът за нея – да е кратък.
И чудно възродена – радостта
над нас да сложи своя отпечатък.

Не си ли струва – скотът да реди
една балада, скърцайки с молива,
а залезът – със първите звезди,
в очите му любовно да прелива…

Насилникът – ръце за зов открил
бездомен пес най-нежно да погали.
До вчера – все едно какъв е бил,
щом днес събужда трепети заспали.

Скъперникът – дърво през есента,
банкнотите със щедрост да обрули,
и в миг да би си тръгнала скръбта,
на просяка по стоплените скули.

Небето да вали от добрини,
а хората да нямат дъждобрани…
Една надежда свято да звъни
в сърцата и протегнатите длани.

С какво ли някой днес ще ви дари?
С надеждата ли, тъй неотразима?
Вземете я! Не струва грош дори!
Но струва си човекът да я има…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Ще те спомням с изгрева, Любов,
както Свята топлина се помни.
Да ми бъдеш пламъчен покров,
щом настъпят времена преломни.

Въглен е сърцето ми. Пламти.
И до днес гори. Не догорява.
Чудото отвътре си му ти –
късче зов от сбъдната жарава.

Може би студени ветрове
ще превръщат мислите на камък,
но от теб все тъй ще ме зове
смисълът на светлия ти пламък.

И ще бъда още с тебе жив –
ден след ден, година след година.
Да оставя стъпки с огнен взрив
в нечия замръзнала пъртина.

Ще те спомням в залеза, Любов.
Миг, преди светът да ме изгуби.
Прошептял последен благослов,
че Небето теб у мен възлюби.

Сред стихия в някой зимен ден
да погледна с вяра през комина.
И чрез твоя зов – неовъглен,
като сън оттатък да премина…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Вещай ми, Прорицателко Съдба,
щастлива участ, с нежност напоена…
Очите ми усмихвай с веселба,
сърцето – с нощен шепот на сирена.
Без думите ти страдах всеки път,
когато губех ключ или посока.
Бездомен ме отхвърляше домът.
Без път пълзеше вяра слепоока.
Но с тебе, щом сърцето увещая,
любовен плам разпалвал бих до края…

Вещай ми, Повелителко Любов,
кристални чаши със горчива пяна.
И нека под небесния покров
завинаги със тебе да остана.
Без думите ти бях душа от стон.
Без виното ти – сух, като коричка.
Без сватбения марш на Менделсон
умирах в самотата си едничка.
Но с тебе, щом сърцето увещая,
в живота смисъл бих открил до края…

Вещай ми, Господарю мой, Живот,
ръце горещи, милост във сърцето!
Докосна ли житейския хомот –
да го направя с пламък от Небето!
Без думите Ти има ли Съдба?
Без Твоя дъх – дали Любов достига?
Не бих делил Те в никаква делба!
Възпял Те бих – наяве и на книга!
Че с Тебе, щом сърцето увещая,
намерил съм искриците на Рая…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Без бунт и ропот сам се проумях.
Със себе си привикнах да живея.
На всичките си загуби се смях,
при все, че ми се щеше да жалея.

В един акорд, така необходим,
събрах мечти и сбъднати провали.
Лиших докрай душата си от грим
и маски за суетни карнавали.

Разголих се със скърцащо перо
в мастилената памет напоено.
Простих за неполучено добро,
но не дочаках да ми е простено.

На раните поръсих щипка сол –
пресъхнали сълзи от самотата.
Бях просто пешка в онзи произвол,
наречен „произволът на съдбата“.

Дължимото той с лихвите събра.
Стовари над мечтите ми тояга.
Затворено зад клетка от ребра
сърцето няма как да му избяга.

И някак си притихнах уморен.
Сдобрих се с ориста си немислима.
На този свят съм просто подарен.
Не него аз, а мене той ме има.

И някога… в годините напред,
подаръкът навярно ще изтлее.
Но щом го помнят бедния поет
е вече без значение къде е…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Когато глупостта е коронясана
и разумът захвърлен е в калта,
властта се киска – горда и разпасана,
а робите се връзват с печалта.

В един кошмар, нарочен да е истина,
човекът среща страшния си ад.
И страда от присъдата неистово –
да бъде никой в нечий сбъркан свят.

Едното болтче някъде в машината.
Невидимо зъбчато колело.
И орис, като вълча паст раззината,
живота му да дъвче – в зло след зло.

Но мъдрият – да би видял трагедия,
по-скоро ще е трижди ослепял,
че черното е взор за черногледия,
лишен от вяра в светъл идеал.

Властта от памтивека е в къртицата.
Набъбва всеки червей от пръстта.
И не това на разума е прицелът
сред всичките мишени на света.

Но да остане – светъл след покварата.
Небесно неподкупен – като фар.
Ще го намери Смисълът на Вярата,
че робът вчера – утре ще е цар!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Гълъб стопли със пера земята
и светът превърна се в светиня.
Благо се усмихна светлината.
Просякът получи милостиня…

На любов ухаеха цветята.
Подлез заприлича на градина.
Ангели запяха в синевата.
Просякът получи милостиня…

Град небесен с улици от злато
спусна се от ведрината синя.
Зима бе. А стана топло лято.
Просякът получи милостиня…

Сън ли бе? Мечта ли непозната?
Чудо преди новата година.
Търся, с дар от обич във ръката,
просяк – да получи милостиня…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)