КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Във дрезгавата кротост на нощта
загръщам твоя лик като молитва.
И всичките несбъднати неща
сърцето ми в очите ти изпитва.

Как искам в твоя сън да вляза аз!
Под клепките, грижовно уморени.
И там да видя има ли ни нас
във залеза на бягащото време.

Как исках нежна обич да ти дам
във бяла къща с двор от маргарити…
И болката да бих прогонил сам
от всичката несбъднатост в мечтите.

Да шепнем под разцъфнали липи,
ръка в ръка, глава в глава допрели…
Спи моя обич! Моля ти се, спи!
Сънувай сладко радостите бели!

Поне във тях любовно ще творя,
това, което времето задраска.
Поне насън мечти ще ти даря
и ще те топля с нежната си ласка.

Не се събуждай, че светът боли!
А би могъл да бъде по-различен…
Съня си, обич, с мене сподели,
за да ти кажа колко те обичам!

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

Прочитай ме, дори да съм сонет,
от чаканата нежност недописан.
Съдбата ми открий на всеки ред –
мъдрец, от самотата си орисан.

В душата ми пристъпвай. Като в храм,
където само чувства коленичат.
Ръцете протегни за искрен плам,
макар искрите свято да обричат.

От мислите животът ни твори
и в думите копнежно ни събира.
За няколко събудени искри
достигат само струните на лира.

Прочитай ме! И пламък ще звъни,
когато звън мечтите ни разпали.
Един сонет за сбъднатите дни
и спомен колко много сме си дали.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Бъди ми ангел, който да воюва
за всеки лъч в душата ми със меч.
Отблизо – като зов да ме милува
и с дъх да ме измолва – отдалеч.

С крилата си в съня да ме загръща.
В очите си с мечти да ме твори.
Да бъде святост – все една и съща,
готова всеки миг да озари.

Бъди ми ангел! Дните ми човешки
божествено пронизвай и тъчи.
Прощавай непростимите ми грешки
и раните ми с нежност заличи.

В лицето ти небето да позная!
В косите ти – възторга на нощта!
Начало ли си – аз да бъда краят
и в нас да се събира вечността.

Бъди ми ангел – до завет и вяра!
До сбъдване в молитва и копнеж!
От стрък по-млада! От света по-стара!
Но чиста – като пламъка на свещ…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли – в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора – тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели… Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава –
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита –
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред –
потъвам в небесата си незрими.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Спомняш ли си приказката стара
за момче, сглобено от дърво?
Майсторът му вдъхнал лъч от вяра –
чудо в сътворено естество.

Впуснало се плахото мъниче
да познае този свят голям –
как човек роден е да обича
и се бори да не бъде сам.

Кукла бил Пинокио. Красива.
Можела да ходи без конци.
В пълните салони да разсмива –
дами, богаташи и крадци.

В някаква ужасна безпричинност
станал той мишена на злини.
Трепетът на детската невинност
страдал от нарочени вини.

Сграбчили го алчност и измама.
Спънали го примки и лъжи.
И дървото в тъжната си драма,
знаело – животът му тежи.

Но с любовно пламъче, едничко,
тръгнало към тъмното море.
За баща си да направи всичко –
даже ако трябва да умре.

В страшното туловище на кита
гмурнал се Пинокио, смутен,
всичката си обич да изпита
в сблъсъка с чудовищния плен…

Спомняш ли си приказката стара
за дървото, станало момче?
Може би отново се повтаря
и към свойта мъдрост ни влече?

Любовта със огън ни прочита.
Словото й нека уловим.
Може би в едно дърво е скрита
тайната, че можем да горим…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Събрали се дърветата веднъж.
Поискали си цар – да ги владее.
Най-славен да е той – нашир и длъж,
а името му – всеки да възпее.

Ела, Смокиньо! Ти ни цар бъди!
Че друга като теб в гората няма.
Плодът ти сладко в скърбите слади.
Достойна си сред нас. И най-голяма.

Не ще оставя сочния си плод! –
отвърнала Смокинята тогава.
За мене да слугувам е Живот,
а всяка земна власт ме отвращава.

Ела, Маслино! Ти се възцари!
Къде да търсим като тебе друга?
От Святото ти Миро лъч гори!
Ценена си – от Севера до Юга!

Не ще царувам с моите зърна! –
Маслината им рекла с благост свята.
Един е Бог, даряващ Светлина!
Без Него няма Смисъл на земята!

Ела, Лознице слънчева, над нас!
И вино нека в чашите се лее!
Царица ни бъди, с безмерна власт,
че с твоя трон лесът ще се гордее!

Не бих държала гроздове в пръстта! –
Лозницата им казала с омая.
Не всяко вино ражда суета,
но страстите сами си търсят края.

Повяхнали дърветата в кошмар.
Над тях не искал никой да царува.
Къде да си намерят господар,
а той до тлен цената да си струва…

Намерили го… Трън! Бодлив до смърт!
В рояци от разбунени комари.
Отрови смучел в дупката на кърт
и дращел и бодял, когото свари.

Ела, о, страшний! Ти бъди ни цар!
Намушкай ни с бодлите си зловещо!
Крещи у нас гласът на всяка твар!
Царувай, Тръне! Молим те горещо!

У свят лукав бъди ни земен дял,
догде пръстта ни в пръстното изгние!
Че този е последният ни хал –
да бъдеш ти у нас, и в тебе ние…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

За къшей хляб клошарят се помоли
до кофите на жилищния блок.
„О, Боже! Съкрушиха ме неволи,
но Ти ще ми помогнеш щом си Бог!

Една филийка само… За вечеря!
Да спре да курка празният стомах.
Че тежко е на гладно да треперя
и вече причерня ми, премалях…“

Излязъл за цигарка на балкона
гласа му чува някакъв еснаф.
И твърде му е смешен долу стонът,
досущ като надгробен епитаф.

„Сеир ще си направя! Тъй, на воля!
Остана ми от хлебеца парче.
Че този долу до несвяст се моли,
а Бог едва ли ще се притече…“

След миг отгоре къшеят полита
и пада на тревата… Чудеса!
А клетникът е с радост неприкрита,
че Бог го чу от Свойте небеса.

„О, падам на нозете си, Всевишни!
И слави Те душата ми сега,
че Ти дочуваш скръбните въздишки
и с хляб лекуваш моята тъга…“

Еснафът гръмко почва да се киска.
„Какъв ти Бог, бе! Хлябът е от мен!“
„Човече! Аз от Него го поисках…“ –
отвръща му бедняка утешен –

“А Той отчет на никого не дава
къде и как би сторил доброта!
И пак на Него подобава Слава,
дори за най-нищожните неща…“

Цигарка недопушена – догаря…
Мълчи еснафът. Просто онемял.
И тръгва си зад кофите клошарят
в една молитва, светло просиял.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)