КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Привикнах да живея в самотата.
Не зная как, защо и докога.
Сълзите ми, раздухани от вятър,
в браздите си напомнят за тъга.

За порив, който времето разкъсва,
в проречия, засъхнали до сол,
и само сред химерите се блъска
обръгнал от тревоги ореол.

Мастилото е пуст анахронизъм
в руини от отминали лета.
Далечното не се превръща в близост,
а близкото е хлопната врата.

След сенките душата ми се лута,
разгръщана – от профил до анфас.
Едни я виждат с вярата на Лутер,
а други – със възторга на Пегас.

Но скрита от света мълчи в поета
умората от път несподелен,
че днешното напомня за несрета,
и жаждата – за зов неутолен.

Не съм бедняк – мечтите си да прося.
Не съм и богаташ – от зло щастлив.
С една последна Виа Долороса,
приех до смърт пирона си ръждив.

Привикнах да живея в самотата.
Не чакам гости в дългия си път.
В тефтерите на Бог е твърде Свято,
а вятърът отсам е Зов отвъд!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не питам вече Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята.
Пребъдва в мен Христовата тъга
еднакво състрадателна и свята.

У нея скривам светлите мечти
за бъдеще, лишено от тревога.
И само чрез повелята „Прости“
осъмвам жив пред Словото на Бога.

Че този свят е сито, съм разбрал,
където всяка мисъл се пресява.
И по-добре – в блага осиротял –
отколкото богат… но в сноп от плява.

Не свършва със присъдите Пилат.
И Юда в страст мнозина ще поквари.
А лутането между рай и ад
е избор пред различни господари.

Най-подло е да бих обърнал гръб
на пътя, в който честният умира –
заложих на привременната скръб,
тъй както дух Завета си избира.

И без да питам Господ докога
зъл дявол ще вършее по земята,
въздигам се до чистата дъга
с един Христос в сърцето ми възпята.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не бих подминал старческа ръка,
протегната към мен, да я милея.
Да мога като зов да изрека
от болката изстраданото в нея.

За пръстите, отдали всеки плам,
на блъскането – лете или зиме.
За ориста в насечената длан,
която като огнен нож гори ме.

Петаче да й пусна – ще гнети,
дори и да достигне за самуна.
Прости ми, дядо! Моля те, прости!
Ръката ти аз искам да целуна!

В дъха си твоя хал да задържа,
а после върху лист да го изплача,
преди по моя път да продължа,
а ти – въздъхнал да потънеш в здрача.

И в сенките, от нощни висини,
една ръка с любов да те погали.
Хвани я, дядо! Здраво я хвани,
че миналото – кучета го яли…

Но в бъдното, прекрачил… Ей така!
Докле очи притвориш… И те няма!
С най-святата, прободена ръка,
да литнеш тих… На Господ Бог към Храма!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Една и съща болка ни изгаря.
Един и същи най-първичен страх.
Старица плюе в пазва и повтаря:
„Безбожно скъпо! Жива да не бях!“

Тъй трудно в тази криза се живее.
Паричките – за пет буркана грах.
А зимъс като зафучи, завее…
Ега ти тока… Жива да не бях!

А бяха времена с мечти човешки.
Достигаше… В най-скромния ищах.
Доволно и за сметки, и за дрешки.
Но днес е страшно… Жива да не бях!

Бащице! Как напред да оцелея?
Назад – години… Всите издържах…
Дърва ли да си купя да се грея
или обувки? Жива да не бях!

Цените – бесни. Пълно е с джебчии.
Пред Бога вършат черния си грях.
От греяното винце ми се пие,
но ще преглътна… Жива да не бях!

Светът се срутва. Тъжно, битието…
Надеждите ми – всичките на прах.
На! Виж какво държа у портмонето!
Тъмней ми вече! Жива да не бях!“

Една и съща болка. Гилотина.
Един и същи сив човешки крах!
Живот и здраве! Днес и до година
все с тоя възглас: Жива да не бях!

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

По брулените хълмове на залеза
в дуел се срещат силни ветрове.
Сковано от невидима парализа
над тях мълчи изстрадало небе.

И в мълниите бляскави на сблъсъка
припламват храсти, клони и листа.
Над тях – Съдбата – строга и навъсена,
отсъжда в гръм… Спечели старостта.

Красива младост, вятърно щурмувана,
захвърля острието настрани…
„Отивам си! Все още несбогувана!
Но ти не страдай в бъдните си дни!

На хълмове от бурни дълголетия
двубоят свършва винаги така.
Приветствай старостта с ума си, клетия,
а после верен й подай ръка…“

Издъхна младостта ми, с меч посечена.
Пожарите си мигом угаси.
А старостта – съдбовна и обречена
погали в бяло моите коси…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Умираха ли птиците сами,
когато студ изпълваше гнездата?
Издъхваха ли в нощните тъми
сред сплетените клони на съдбата?

Не чакаха ли новата зора
да ги покрие с пламенни надежди,
да влее сила в слабите пера –
едничките им вятърни одежди?

Не молеха ли сивото небе
със сетното си искрено цвърчене –
за розовото ново битие
на пролетта с разпукналите вени?

За всичките вълшебства на пръстта,
която ражда стръкове копнежно…
За шепота в зелените листа,
подобен на обричане годежно…

Умираха ли птиците сами?
Без отговор въпросът ще увисне.
Дъждът над нас замислено ръми.
Решим ли да говорим – ще се плисне…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Попитай Огъня с искрите
защо във стихове пламтя!
Ще каже той:
“Във мен е скрита
магията на Любовта!”

Попитай скитащия Вятър
защо полъхва ме в нощта!
Ще каже той:
“Трептя в крилата,
с които литва Любовта!”

Попитай Водопада буен
защо докосва ме с мечта!
Ще каже той:
“Във мене плуват
копнежите на Любовта!”

Любов, попитай мен самия
и потърси от теб следа…
Аз мигом ще ти се разкрия
във Огън, Вятър и Вода!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)