КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Куцука старец с болното си тяло.
С тъга в очите гледа към града,
във който явно времето е спряло
и зимата остава си с леда.

По къщите премина, като сянка.
Потърси малко обич и подслон.
Брадясал, със прегърбена осанка,
и изпояден от молци балтон.

Отпъдиха го грозно. Като куче.
Запазиха си топлия уют.
На милост някак старецът не случи.
Остана неприет и недочут.

Предложи им душата си гореща
и стиховете в стария тефтер.
За малко хлебец и паница леща.
За кратък сън в мазе или килер.

Накрая тръгна. Бледен и съсипан.
Излезе тъй до края на града.
И в шепите като дете захлипа,
проскубвайки трепереща брада.

Но ето, че небето се отвори
и слезе ангел с бляскави крила.
На стареца той мигом проговори.
Ръка протегнал, рече му: „Ела!“

Изхлузи се балтонът със тефтера.
И полетяха – ангел и бедняк.
Небето скри ги, а градът неверен
потъна в гъст и непрогледен мрак.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Той не ходи облечен от бяло,
нито морков си слага за нос.
Сам върви през съдбата си вяла
и в душата снегът му е гост.

Пред витрините с поглед изцъклен
гледа восъчен цветни мечти.
Онзи рай зад прозореца стъклен
не отворил за него врати.

Скрил ръцете на хладно, в хастара,
обикаля, подобен на пес.
И навърта по сто тротоара
в своя ход изтерзан и злочест.

Не такъв го рисувах от малък.
Не такъв в моя свят го видях.
Бе човечецът тъжен и жалък –
блед и сив край безбожни от грях.

Като някакво сбъркано Йети,
не открило сред хората път –
да го стоплят с две дребни монети,
миг преди да изчезне отвъд.

Невидян… В самота, в архаизъм,
той потъва сред градския здрач.
И предпразничен вихър пронизва,
две зеници, замръзнали в плач.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

116 години от рождението на Никола Вапцаров

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици – за слънце се молят!
Колко слаби дървета – за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите тихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади –
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен – в неволя
уж умирах, но той ме живя…

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища мрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи…

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън –
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Не заспивай, дори свечерени
часовете да тънат до мрак,
а очите – за сън уморени
да затварят клепачите пак.

Чудесата отдавна са скрити –
не във някой далечен палат,
и красивата фея не скита
да те срещне по белия свят.

Тя отдавна у тебе нощува.
От огнището шепне без глас.
Не е нужно дори да сънуваш,
за да има вълшебство за нас.

Усмихни се! Пантофка ти нося,
сътворена от нежен кристал.
Не оставай в мечтите ми боса
Пепеляшко след нощния бал.

Аз те чакам! Отдавна учуден
пред каляска от лунно сребро.
А светът ни – вълшебно събуден
ще допише самият Перо…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Прошептяха замлъкнали пориви
и светът размечтан заискри.
Дивна песен от ангелски хорове
дух невидим над нас сътвори.

Бели лотоси с нежност погалени
бяха дланите – в плахост и свян.
Вечерта се усмихна от аленост
под красив звездолик океан.

И сред кроткия танц на минутите
часове ни обгърнаха в стих.
Като чаша, запълнила скута ми,
през очите си дълго те пих…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Сияние в лъчисти езера
и поглед, който плува из безкрая.
Рисувана от ангелски пера –
една невинност, идеща от Рая.

Изплувало от смисъл и следа –
видение, което ме съзира.
Дали е просто миг от свобода
за трепета на светлата ми лира?

На птицата – крила и небеса.
На вярата – възторг и дивна песен.
Молитвена въздишка от роса
и образ, от Прекрасното възнесен.

Сияние в лъчисти езера.
Поема, за която дъх не стига.
Не го разбрах. Не ще го разбера.
Защото ме снишава и въздига.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Бях скиталец, замръкнал навън.
Само ти ми отвори вратата.
Одеяло ми даде – за сън,
и легло – за покой на душата.

Само ти ми притопли вода
и със нежност изми ми нозете.
А в сърцето ми нова звезда
ярко лумнала, мигом засвети.

Само ти нагости ме със мед
и масло върху дъхава пита.
Та в глада си, от немощ обзет,
ядох сладко, до пълна насита.

Само ти ме целуна със жар
и в съня ми ме гледаше будна.
Моя обич – от Господа дар,
звездолика, вълшебна, пречудна.

На живота в студения ров,
гдето хиляди тласка съдбата,
само ти ми остана, Любов –
утешителка чиста и свята!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)