КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Вартимей съм, чедо! Старият слепец,
който днес не иска с чудо да прогледа.
Тръгнал от иглата – карам до конец.
Слушай ако искаш. И драсни два реда.

Ирод беше нявга злият властелин.
Ироди да искаш – пълна е земята.
Ужким беше мъдър, сякаш е равин,
но със меч отсече на Йоан главата.

Имахме си още гордия Пилат,
но и днес е пълно с хиляди Пилати.
Мият си ръцете в черен маскарад,
а Христос бичуват в своите палати.

Анна и Кайафа дъхаха от бяс
и с отровни хули палеха тълпите.
Днешните са същи – сатани със власт…
И не се начудих как си ги търпите.

Юда ли забравих? Не бре чедо, не!
Той прибра кесия със душа лукава.
Днес му се покланят вси на колене
и архонт зоват го, да ги позлатява.

Вартимей съм, чедо! Сляп съм се родил!
На Христос се моля – сляп да се спомина!
Само Бог си имам, на сърцето мил,
и догде издъхна – нека сме двамина!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Нерон безумен своя Рим подпали
и скри небето в облаци от дим.
Сенатори, от ужас пребледняли,
му креснаха: „Нима ще изгорим?

Божествений! Къде е подпалвачът
на нашите красиви домове?
Кои човеци, чуваме, не тачат
великите ни римски богове?

Не са ли те злотворците, които
виновни са за огнения ад,
че пречим им да бълват неприкрито
сред робите еврейската си смрад?

Оттук, Христос! Оттам, Христос наднича!
И още малко – същий Аполон!…
На заговор, Нероне, туй прилича
за твойта власт и златния ти трон.

Недей се бави! Рим е в пепелища!
Издай присъда! Указ напиши!
Престъпното им дело да разнищим,
че бяс са те за нашите души!

Хвърли ги на арената веднага!
На кръстовете всички ги разпни!
За да не може никой да избяга
от твоите правдиви съдбини…“

Нерон послуша гневните копои.
Посвири с арфа. С вино се напи.
А после в свойте мраморни покои
подписа указ, лягайки да спи.

И рече им: „С войници претърсете!
Хванете всички с Името Исус.
Че те са жалки и зловонни псета –
в безчестие, позор, лъжа и гнус.

За лъв са плячка тези зли хиени.
И Юпитер в душата ми шепти,
че те са подпалвачи, помрачени
да палят град, достоен да цъфти.

Хвърлете ги на римската арена!
Разпнете ги на кръстове дори!
Че ние сме империя свещена,
и тя от огън няма да гори…“

…Един апостол в пътя си самичък,
усети блясък, мълния сред мрак.
„Къде отиваш, Господи едничък?
Нима за Рим запътил Си се пак?“

„Да, връщам се!“ – дочу от Светлината –
„Да бъда разпнат с братята си Аз!
Ела със Мен! Такава е цената
да бъдеш Мой след сетния си час…“

Издъхна Петър. Разпнат. Недостоен.
С глава надолу, и с нозе към свод.
И в миг нахлу в душата му покоят
от полъха на Вечния Живот.

Той знаеше, че няма път обратен,
щом тръгнал е да следва Божий Син…
А Рим осъмна. Димен и развратен
пред погледа на своя властелин.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Нямам, бабо, пари да ти дам.
И на мен от оскъдност е свито.
Но ти казвам, до искреност прям,
че се свършва Господното жито.

Тая жетва от светли души,
що проточи се двадесет века –
съкрушени Христос утеши
на стеснената Своя пътека.

Той преведе ги, както овчар
малко стадо през урви избавя.
На Небето принесе ги в дар –
там, където Отец се прославя.

Ето, капчица вяра задръж!
От сърцето си в теб ще прелея!
Ако жадният моли за дъжд –
благодарен ще бъде за нея.

Малко семенце стига до плод.
С топла дума покълва утеха.
Много взеха ни в този живот,
но пък Господ кога ни отнеха?

Къшей хляб нека Той ти дари –
там, в горещата пещ на сърцето.
Нямам, бабо, в ръката пари,
но вестявам ти Дух от Небето!

Той от кризите страх не държи.
Не е стока с цена на пазара.
Тръгвай, бабо! И Богу кажи,
че ти стига сълзицата вяра…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Страната, в която парата диктува
и светската власт е с цена.
Страната, в която Доброто не струва,
щом има за бог Сатана.

Страната, в която пращят силикони
и хора умират от студ.
Страната, в която престъпват закони,
а банки достигат банкрут.

Страната, в която виновници няма
и бясно препускат цени.
Страната, в която търговците в Храма
пред Бога извършват злини.

Страната, в която се „сеят картофи“,
и „мажат филии със мас“.
Страната, в която са празните строфи,
които се слушат в захлас.

Страната, в която страхът е юздата,
а в мрака диктува рушвет.
Страната, в която замитат следата,
и правят народа си клет.

Страната, в която царува прокоба,
когато на герба е лъв.
Страната, която е грешка и проба,
а фактът мирише на блъф.

Страната, в която сме живи-умрели.
Немили, недраги дори.
Страната, в която избухват шрапнели
и влак като факла гори.

Страната, в която разкъсват те псета,
и с пачки бандитът върви.
Страната, в която гърми пистолетът,
а жертвата лошо кърви.

Страната, в която ограбват старица
и учен пребиват с тръба.
Страната, която ни беше светица,
сега ни е плач, и съдба…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Аз не искам живот във вселена,
свита сякаш до нищо и мрак.
От гърмежи и страх напоена.
От изгарящ във тъмното влак.

Не мечтая живот от абсурди –
черна дупка за светли искри.
Свестни, гдето ги считат за луди,
или луди, но с власт и пари…

Не чета новинарските мрежи,
като лиги от адова паст.
Катастрофи. Убийства. Грабежи.
Всеки ден – във фаталния час.

И статистики даже презирам –
за инфаркти, инсулти и рак.
Смърт ли казват? Та кой не умира,
щом си има смъртта похлупак?

Щом си имаме Охрид и Бяла…
И Катуница с див кръволок…
Памет българска! Триж потъмняла!
Черен помен на бял некролог!

Щом си имаме Лим и Индиго,
и Сарафово с ужас дори…
Где е Вазов, за новото иго,
нова повест сега да твори?

На несгодите в тъжния крясък,
аутсайдерът – винаги аут…
А Абсурдът, излъскан до блясък,
реже лента… Открива асфалт…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

От старата година ще си взема
единствено дъха на Любовта.
А след това – спокоен ще поема
в преследване на новите лета.

И все едно какво ще се стовари
връз моите сребреещи коси.
Дори чрезмерна скръб да ме удари –
Тя мен ще утешава и спаси.

В сърцето не задържам миг от слава.
Съдбата не прилича на медал.
Посях си семената от жарава
с надеждата, че в Бога съм посял.

И някъде – през бъдните години
от пламъчета жетва ще кипи,
а той, духът ми, няма да изстине,
и смисъла си – жив ще укрепи.

Не си замесих баница с късмети.
Не бих налучкал здраве и пари.
Но стига ми, че в бъдните куплети
от лирата ми огън ще гори.

Един със нова сила ще обича,
а друг – от стара болка – ще прости.
Любов, о, Боже, свято си заричам
и моля Те да ми я пазиш Ти!

Че някога, когато ден помръкне,
а нов не дойде да го замени –
жар-птица от сърцето ми ще хвръкне.
към вечните небесни висини.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Съкруших си душата без време
и се сгуших в тъга парцалива.
Няма смисъл от моето семе
и безплодна е пустата нива.

Щедро сях и поливах на вяра
туй, което родих от сърцето.
Не поникна добро, не прокара…
Всичко дадено – стигна до взето.

В ористта на дарените думи
трудно щедрият отзвук се ражда,
Дъждовете валяха върху ми,
но ме мъчеше сухата жажда.

Много малко им пука защо съм
на отдавна преситени сноби.
Те не се обвиняват с въпроси
и не са ми длъжници за обич.

Ще потърсят едната ми лира
да я видят, подобна на стока.
Баста! Тя на тезгях не умира,
че цената е твърде висока.

Щедро сях! И не искам отплата!
Самотата… Добре ми е с нея!
Нека пръска бездомният вятър
семената, с които го грея…

Още сея! И драска перото,
като рало в душите корави.
А това, че не никне доброто,
моят Господ не ще да забрави.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)