КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Напоследък не искам да пиша.
От перото отвръщам се ням.
Липсва въздухът, който да дишам,
а светът е задръстен от срам.

Нови ценности – стара клоака.
Бесовете – с оловен престол.
И промъква в зениците мракът
своя див и жесток произвол.

Като в ужас пречупва се Кръстът,
а невинното – в прицела мре.
Нечестивият мозъци пръска,
та от смърт да му стане добре…

От зловестия – адът извира,
и залива земята с потоп,
сякаш някой е хвърлил Всемира
в черна дупка и тъмен въртоп.

О, прости ми, перо, че терзая
в мълчаливост душата си аз.
Нека дойде на мъката краят
и на злото – най-сетният час…

И кошмарът да свърши… Отречен!
Запокитен зад космос дори…
Че човек, ако не е човечен,
сам и приживе в ада гори.

Че напусто са всички поеми.
Светли изгреви. Лунни треви.
Блика в кръв поруганото време
и Христос на Голгота кърви.

Напоследък дъхът ми умира.
Миг… и с болка се срутва светът.
А перото – в прескръбната лира
моли Бог за надежда отвъд.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Колко бързо прочитат се думите –
капки кръв от душа прокървила,
но остават сърцата нелумнали,
като сажди без огнена сила…

Просякиня е болката, тръгнала
от врата на врата да почука.
Като сянка, завила зад ъгъла
или просто захвърлена скука…

Даже камъкът, твърд в подразбиране,
пред човешкия лед се снишава.
Много тъжно е всяко умиране,
щом творецът е смачкан в забрава.

Няма смисъл, заложил на укора,
да насилва за свята промяна –
че вълната, към острото хукнала,
пак привършва до капчици пяна.

И сълзите, в тъгата му бликнали,
ще изсъхнат в горчивост солена…
Може би, чак отвъд, е обикване!
В друго време. И в друга вселена.

Там, където от огън огреният,
е искра от любов и почуда…
И усмихва се ново Творение
в Ренесанс на Живот-Пеперуда!

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Ще те имам ли още, Живот?
Колко бързо прибра си летата…
А пък аз, коленичил на под,
търся милост и зов за душата.

Още вяра. И още следи.
Още няколко светли причини.
Да ти кажа, Животе – бъди,
даже тленното в мен да погине!

Преболях те отдавна, до смърт!
Ти ми беше до болка челичен.
Но откривах по дългия път,
че от верни сърца съм обичан.

Те си струват, Животе, скръбта,
и среднощната тежка тревога.
В неживяните още лета
нека с моята лира те мога.

Жив да бъда! Не толкоз за мен!
Аз отдавна сковах си ковчега.
Ако краят е в залез червен –
значи Алфата стига Омега…

И не слава, и не бъднини –
не възторзи, венци и похвали…
Ти във мене, Живот, остани
за човеци, Христос не познали,

за онези, които в калта,
не намират ни вечност, ни смисъл,
и ги смазва до гроб печалта,
сякаш черен въртоп ги орисва…

Тях ми дай! Като рана и вик!
Като огъня страшен на Хуса!
Да остана докрай мъченик,
по пътеката следвал Исуса!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Дори през мъглите на дългата зима,
измръзнал от острия вятърен студ,
дъхът ми посоката своя си има
и някъде пак ще намери приют.

Все още лъчист и от зло непреборен
пребъдвам от вяра за крехки листа,
че топъл е скритият в словото корен
и него не би вледенила смъртта.

Тъй лесно омразата клоните кърши
и свива мечтите си всяко сърце.
А мракът свисти, че животът ще свърши,
дори след протегнати с обич ръце.

Каквото успее да вземе – го взима…
Но не и от мен! Не и в моя живот!
Дори през невяра, напомняща зима,
духът ми е вяра, а думите – плод.

Че иде от бъдното пролет красива
и лято горещо след нея искри…
Дърво ли съм? Нека зовът ми прелива
и в други дървета копнеж да твори.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(стих за филма, който промени живота ми)

Препускат още белите коне
пред тъмната каляска на Месала.
О, Господи! За кратък миг поне
бъди ми лъч в душата посивяла…

Бъди ми глътка в жаждата от зной,
когато още пари ми верига…
Да знам, Христе, че толкова Си мой,
щом вярата до устните не стига…

Бъди ми зов, отплиснат от скръбта,
сред тежката ми орис на галера.
Наместо мъст – любов да приютя,
простил на враговете си от вчера…

Бъди ми кръв от Кръста! И следа
по прашните пътеки на Юдея…
Да помня Витлеемската звезда,
избавила духа ми от злодея.

Препускат още белите коне
пред тъмната каляска на Месала.
И свети в мен отворено небе
с една ръка – прободена и бяла.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Каквото губих – нека да остане
завинаги изгубено от мен.
Сърцето си не врекох на имане,
но в нямане – от свише покорен.

И леко бе ми някак на крилата.
За миг да ги разперя и… летях.
Не ме плени решетка със позлата,
но синьото на вечния размах.

Каквото нямах – нека да го няма.
И в малкото съм трепетно честит.
Една завивка топли и за двама,
а къшей хляб ми стига да съм сит.

Един живот духът у мен да дал би
на оня, който рови като кърт –
надминал бих и слава, и печалби
в утробата, нарочена за смърт.

Че живото не може да възкръсне –
е правда, надживяла този свят.
За друг копнеж отдавна ми е късно,
щом беден се усетих най-богат.

Щом нямаше синджири суетата
в килия като роб да ме държи,
но птицата ми волна от душата
научи се в Небето да кръжи…

Ограбваха ме – за да не спечеля,
но аз до сетен грош съм им простил.
Доволно ми е твърдата постеля
със Камъка на Яков във Ветил.

Каквото губих – трябваше да губя.
Каквото нямах – Бог ме пощади!
Едно сърце ми стига да се влюбя
в един Христос у моите гърди!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

(молитвата на едно дете от гетото)

О, Господи! Ръката ми подръж!
Надежда сътвори ми – да живея!
На Тебе съм се молил неведнъж,
дори молитви сам да не умея.

В порутена къщурка ме търси,
сред мъката от всичката несрета.
Там мама скубе своите коси
защо ме е родила толкоз клета.

Там татко гледа с поглед потъмнял.
Дори да ме прегърне не желае.
Не ще попита колко хляб съм ял.
Една сълза не може да изтрае.

О, Господи! Защо немилостив
светът така ужасно ни отхвърли?
Защо не става бедният щастлив?
И той – о, Боже – зъл ли е, добър ли?

Защо не може мама в късен мрак
за мен приспивна песен да запее,
а вятърът – от зейналия праг –
дори и под завивка леденее?

О, Господи! Ръката ми хвани,
че само Твоят огън ще я стопли,
а няма друг в самотните ми дни,
за да дочуе тъжните ми вопли!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)