КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Топях леда със длани всеки ден,
но сякаш аз самият се стопявах.
Трепереше безмълвно вътре в мен
доброто, на което се надявах.

А капките, които разтопих,
отново в лед замръзваха несретни.
Напусто бяха пламъците в стих
и всичките копнежи мимолетни.

Отново се опитвах. Пак. И пак…
Синееха ръцете вкочанени.
Видях се отстрани – като чудак,
безумно вкопчен в мисли въжделени.

Видях се и Икар, и Диоген.
Дори и Прометей, с откраднат огън.
Но все така – от зло неповален
стопявах ледове до изнемога.

И някак си душата възприе
на битието жребия нарочен.
Животът е борба със ледове!
Стопявай… За да бъдеш непорочен!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта.

Така е тъжен този свят във мрака.
Объркани са хиляди от страх.
Те плачейки се молят и очакват
един да замъждука покрай тях.

Един да им покаже път и смисъл.
Един да ги дари със светлинка.
Животът в тъмнина ги е орисал.
Нозете газят в ледена река.

Не им е нужен вик на политици.
Не са им нужни клетви и лъжи.
Една едничка пламнала свещица
и пътят им по-лек ще продължи.

Очите вече няма да са слепи.
Нозете няма да болят от студ.
И пламъче в треперещите шепи
ще гони от душите страх и смут.

Ще бъде всеки със криле на птица.
Небето ще е пълно със звезди.
О, Боже! Направи ме на свещица
и с мене скоро мъртвите роди!

Надеждата е всичкият ми восък,
а Вярата – фитил за Любовта.
Не пламъче! Една искрица прося
да пламна и да светя през нощта!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Сляп за злоба и човешки гнет,
сляп за ярости, обиди, храчки,
чукайки с тояжката навред
аз отново тръгвам с плахи крачки.

Цял живот молитва съм шептял
Господ някак да намери начин –
с вяра да превърне шепа кал
в чудото за моите клепачи.

Да прогледна и да видя свят.
Слънцето, небето и звездите.
Да усетя обич, благодат.
Да ме сгрее огън във гърдите.

Може би в човешките очи
добротата всякога наднича.
И извират отсред тях лъчи,
а човек с човека се обича.

Господи, ще дойдеш ли? Кажи!
В милост да ме изцелиш чудесно!
Слепотата толкоз ми тежи.
А за Тебе чудото е лесно!

Но дали, прогледнал в Силоам,
няма още моят дух да страда?

---

О, слепецо! Не унивай там!
Дар е слепотата ти, награда!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Битието със тежкия градус
вече трудно отпивам с очи.
Накъдето погледнеш – нерадост.
И каквото да вкусиш – горчи.

Искам всичката своя надежда
на човеците бедни да дам.
Да им бъде завивка, одежда.
Да им бъде трапеза и храм.

Искам болката в тях да изпия.
Всяка мъка и всеки товар.
И съдбата им – черна сгурия –
да прогоня със пламенна жар.

Тежък градус кипи в битието –
иска всяка надежда да спре.
Труден избор стои пред сърцето –
да живее или да умре.

Вече имам си избор, нагласа –
ще умирам, раздаващ живот.
А очите на висшата класа
ще съгледат във мен… идиот.

Идиот,… но изпълнен със радост
на бедняка надежда да дам.
Битието със тежкия градус
побеждавам с протегната длан.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Чернилката видях си на живота –
един безкраен космос, свит от студ.
И вместо да се радва със охота,
сърцето ми сълзи от страшен смут.

Не съм за слава и богатства лаком.
Палат не искам с лъскави коли.
Във джоба ако бръкна – ще е вакуум.
Дори банкнота там не шумоли.

Пред всеки ресторант ми казват: Чупка!
Съмнително ме гледат в магазин.
Мизерията като черна дупка
засмуква ме с копнеж необратим.

Звезди съглеждам. Тук и там. Блестящи.
От кино, лайф… От чалгата дори.
И те – голтаци. Даже и без гащи…
Къде държат си всичките пари?

Каква съдба! На космос ми прилича!
Със черни дупки, вакуум, звезди…
Навярно е една вселенска притча
за смисъла, оставен отпреди.

За скритият капан на битието,
във който пада всичко, що блести…
Бедняк съм аз, но с милост от Небето
чернилката ми Господ ще прости.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Моя тъжна и трудна съдба!
Бе ми всякога кърпена риза.
Овехтяла до старост торба,
пълна само с въздишки за близост.

Онемял от прахта грамофон
със протъркана в песни игличка.
Сив портрет на увиснал пирон,
в който мама ме гледа едничка.

Как те зървам в заспали следи,
сякаш дъх от реликви зове ме.
А светът невъзможно реди
бъдни вечери в минало време.

И се вписвам, подобен на щрих,
в нерисувана още картина.
Съдбоносно прошепвам си: Бих…
Но живяното вече отмина…

Моя тъжна и трудна съдба.
Въздъхни ме! Без скръб и неволи!
Ако бих те рискувал в делба –
пак на теб ще заложа…
Защо ли?…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Не искам да се губя сред заглавия,
на славата подгонил ветровете.
С конфликта между кривия и правия
живея като огън в редовете.

Привикнах на възторг. И на отричане.
От свойта черга всеки е безгрешен.
Вината по презумпция е ничия.
Осъденият – до гротеска смешен.

Разкъсван от надъхана виелица –
рискувам, даже в буквите разнищен.
И стъжва се духът ми, другоселецът,
в дима лютив на пламъка отприщен.

Изгубил всяка мисъл за наградата –
престанах да се взирам в синевата.
Когато Хус изгаря жив на кладата
– свещена там е само простотата.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)