КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на лукавия кръчмар.
„Налей ми, шефе, в чашката, за радост,
от твоя омагосващ спиртовар!

Едно ми е – хем празнично, хем свято!
И пие ми се марков алкохол!
И аз се чувствам най-щастлив, когато
усетя твоя бляскав ореол…

Налеи ми, шефе! Зверски ми се кърка!
Че всеки празник с тебе е купон.
Със римските рецепти ми забъркай
коктейл от Калигула и Нерон!

С езичника – езически да пия,
а с вярващия – да съм същ монах!
Какъвто и да съм… Но хаирлия!
Защото теб за господ си избрах!“

Делириум след празничната радост.
Безвремие, запълнено с несвяст.
Светът е дърт пияница на градус
в кръчмето на неведом фантомас.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

В дворец сред ледовете непристъпни,
седящ на трон от снежнобял кристал,
в лъчи от гордост всякога се къпел
един омразен коронясан крал.

Той можел само себе си да чува
и своя собствен глас да величай.
Пред трона всеки черен му се струвал –
противен, жалък, гнусен до безкрай.

Перфектен до случайна драскотина,
до атома, видян под микроскоп,
прогонил горделивецът мнозина
и най-накрая станал мизантроп.

Презирал всичко цветно и човешко,
със леден дъх заплашвал и крещял,
и в своето падение зловещо
изгубил си лика и подивял.

Разхождал се из белите покои.
Надигал вой, че е неповторим.
Поезия прописал. Не с герои.
А само с него – Светлият Един.

Но ето, че случайно огледало,
замръзнало от ледения скреж,
разходката в двореца мигом спряло
и заредило властника с копнеж.

„О, приказен съм! – си помислил кралят –
И като в стара приказка и аз
ще чуя огледалото да хвали
Достойния за кралската си власт!“

Възбуден до полуда от нагона,
забърсал страстно скрежа със ръце.
О, ужас! Там го гледала горгона!
С ужасни зъби, с демонско лице.

„Дръпни се, духо! Покажи ми мене!“
– извикал той и вдигнал леден меч.
Мълчало огледалото студено,
без страх от кралска злоба и от сеч.

Стоварил кралят яростта си бясна.
Край него полетели стъкълца.
А отсред тях реални и безгласни
го гледали в нозете му лица.

И не в една, а в куп горгони диви
той виждал своя образ пребледнял.
В очите му, от гледката мъгливи,
напирал студ, подобен на кинжал.

А дух небесен в ледената зала
му казал думи, пълни със тъга.
„Смъртта е гордост, ледена и бяла!
Във нея няма обич и дъга!

Ти сам презря живота с цветовете!
Убиваше различните със гняв!
И затова ще зъзнеш в ледовете,
подобно звяр със гордия си нрав!“

На старата легенда идва краят
с утехата към скръбните души:
Узнахте туй, що гордите не знаят,
че свят от лед най-трудно се руши!

Живейте нежно, тихо и смирено!
И нека слънце гали ви с лъчи!
Червено, жълто, синьо и зелено
ще пият с радост вашите очи!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Дори в един магарешки бодил
животът има вечният си смисъл.
Веднъж на този свят си се родил
и не роптай, че Бог те е орисал.

Защото и най-простите слова
отпосле имат мъдрост извисена.
Замръква суха в тъмното трева,
но сутрин е небесно оросена.

„Как трън, поете? – спориш може би –
Не виждаш ли? Магарето го плюска!
Ще свържеш ли човешките съдби,
с това, което никой не допуска?“

Допускам, ама кой да разбере!…
Идеята си нека да подхвана.
Един бодил се свързва най-добре
с възторга от библейската „Осанна“.

С магарето – възвишен и любим –
Спасителят по пътя Си премина.
И грееше от Дух Ерусалим,
подобен на Едемската градина.

Но как се носи Жертва на света,
готова и до кръст да го обича?
Закусил е оселът заранта.
Бодли е яло славното добиче.

А даже и Короната на Бог –
с венец от тръни пак е заплатена.
Какъв по-мъдър и блестящ урок
за нашата природа, тъй смутена?

Дали ще бъдеш? Не дали си бил…
Това – класик, от вечните, е писал.
Дори в един магарешки бодил
животът има мъдрият си смисъл.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Свил злокобни очички някой гледа със гнус –
как виновна пред всички тя докосва Исус.
Под съдраната дреха от съблазън лъсти.
Пожелала утеха – иска Той да прости.

Колената отпуска. Разпилява коси.
От очите й рукват плахи, тъжни сълзи.
Пред Христос се навежда и изцежда от съд
за сърцето – надежда, и за вярата – път.

Фарисеят трепери в злоба, ужас и стрес.
„В моя дом ли намери да ме правиш злочест?
Ти, която си мръсна, и мърсуваш за зло
как пред прага ми лъсна с благовонно масло?

Нека в ада да гниеш! Нека Той те срази!
Няма как да изтриеш своя грях със сълзи!
Гали Господ косите… Той е сигурно луд.
Тора май не почита, та разпалва ме смут.

Ако беше учител или пратен пророк
в мойта свята обител би напомнил за Бог.
За Содома, Гомора, и за Божия Гняв,
който грешните хора порази величав…“

Господ в миг се обръща и му казва на глас:
„Влязох в твоята къща, и съм Истинен Аз!
Нека питам те честно, а пък ти Ми кажи –
опрощаваш ли лесно, ако друг ти дължи?

Кой по-силно обича и е верен до гроб?
Този който обричаш със пари във вързоп
или оня, комуто би дълга опростил?
Как сърцето ти смутно гледа с поглед немил?

Много тя ме обикна. Много Аз й простих.
Щом душата й бликна – още повече бих…
Тя с елей Ме помаза, и сълзите си втри.
Бог ли тебе наказа, че греха й покри?“

…Ранно утро. Градина. Празен гроб и мечти.
Тича пак Магдалина своя Бог да светй.
Възкресен и прекрасен, Той любов й мълви.
В женски шепот неясен се отронва: „Равви!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Светът е в инвалидна орисия.
С парализа на двете си ръце.
О, Господи! Вдъхни у нас Месия,
за да обича с Твоето Сърце.

Бедняците Ти тъжни да намери
под мостове и подлези от мрак.
И Любовта лъчите си да впери
в излишните, останали без праг.

Сълзите Ти горещи да изплаче
над мъката, която днес гнети –
зовът на необикнато сираче
пред хладни и заключени врати…

Над гладния без къшея надежда,
над болния без капчицата цяр –
един Месия нека се навежда
и Своя Дух да им остави в Дар.

Да бъде днес изкупваща и жива,
спасителна, и пълна с чудеса –
Кръвта, която още се пролива
от Вечните Ти Святи небеса.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Стари клетнико, кой съкруши
тези твои коси беловласи?
Беше тръгнал сред дребни души
да потърсиш добро за скръбта си.

Къшей хлебец и чаша вода.
И разбираща топла усмивка.
А когато заситиш глада –
да намериш легло и завивка.

Да си тръгнеш в съня утешен,
че добро си опитал накрая.
Бял вестител от свода свещен
да въздигне душата ти в рая.

Няма хлебец. И няма легло.
А с вода се напий от улука.
И не гледай през всяко стъкло
как царува човешката слука.

Ще откриеш отново в казан
недовършен вечерен остатък.
Бързай, клетнико мой изтерзан!
Потърси, че животът е кратък…

Имаш подлез и стари мечти.
И коси, от тъга побелели.
Тази нощ ще отвориш врати
и ще тръгнеш към други предели.

А душата ти, в светъл воал,
топъл къшей от хляба ще има.
Стари клетнико, моя печал!
Иде краят на твоята зима…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Наднича утро с ледени коси
в скованата беззвучност на стъклата.
Последната искра се угаси
и даде своя блян на топлината.

Изстинал върху черното кюмбе,
напукан чайник дъхне във забрава.
Издига се към сивото небе
димът лютив на чезнеща жарава.

И някак си, останал саможив,
негаснещ въглен кътам във гърдите.
С надеждата, че пак ще съм щастлив
със някой огнен изгрев след звездите.

Във друго утро. Без коси от лед –
когато вятър шепне през стъклата…
И в стария тефтер един поет
напомни, че е лъч от светлината.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)