КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Няма много олтари в сърцето,
нито вяра от пепел и пръст.
Сътворено високо в небето –
то се ражда за обич и кръст.

Няма болки, докрай непростими,
нито рана, що вечно кърви,
ако свойте богатства незрими
всяка прошка докрай улови.

Няма гвоздей и черна верига,
от които духът окован,
да не може в копнеж да въздига
своя светло-спасителен блян.

Няма скръб и решетки железни,
ни килия за зов окрилен.
Даже сграбчен от хиляди бездни,
пак остава свободен от плен.

Няма край за лъчи от безкрая.
Там звезди не блестят под покров.
Само Тебе, Исусе, желая –
моя вечна, безкрайна любов!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Потърси ме в следите на птица
прелетяла добри небеса,
и подобно на мъдра светица
осветила олтари с роса…

Може би на крилата в размаха
са останали думи-искри.
Топъл глас от изгубена стряха.
Дивна песен в дълбоки гори.

Или в сините нейни зеници
върхове е рисувал Духът –
нежен зов на души-романтици,
без вериги към земния път.

Само с вяра сърцето ще види
на мечтите ветристия блян –
светъл полет над скръб и обиди,
слънчев лъч, в дъждове разпилян.

И потомците в нас, покорени,
ще повдигнат нагоре чела,
като ангели, в Бог опростени,
че политат дори без крила…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Понякога сънувам звездопади.
Безкраен танц от падащи звезди.
И чувства, от косите ми по-млади,
напомнят за живяното преди.

Дали сме там рисувани копнежи,
издирени от мъдър светлопис?
В един живот, от обич безметежен,
на щастието сетния каприз…

Една съдба, в която всеки плува
сред космоса със своя светлинка.
Не бих желал така да ми се струва,
защото знам, че всичко е така…

Човек блести от казаните думи.
От вярата, родена с искрен дъх.
И не звезда, но пламъче да лумне,
ще му посочи и небе, и връх.

Едничък лъч сред мрачните тиради,
оставил непрочетени следи…
Понякога сънувам звездопади.
Безкраен танц от падащи звезди.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Остани на сърцето си верен.
Обещай му се в огнен обет.
Даже в студ да вървиш ненамерен,
необичан или неприет.

Тази вяра докрай ще те пази.
Ще ти бъде тояжка, навес.
Лъч утеха в среднощни омрази
и в глада ти паничка овес.

Да открива – съдба е за всеки.
Рано. Късно. Въпрос на лета.
Извървяните вече пътеки
стигат все до едничка врата.

Там пари и богатства не струват.
Откуп няма човек да плати.
Паметта ден по ден се тълкува
да издири слова и мечти.

А обетът, подобен на птица,
те издига с искрящи крила,
като смисъл за верния прицел,
заплатен от безброй теглила.

Няма никой от смърт да избяга –
да ти каже какво е отвъд.
Всеки пътник намира си прага,
прекосил пожелания път.

А размяната идва след края.
Вечността ще поиска обет.
Може би си посочен за Рая,
сиромахо, от истина клет…

През една чудодейна пролука
като тънко ухо на игла
в тиха вярност звезда ще мъждука –
сетен пристан за вечни крила.

И Духът – като зов изнамерен,
ще допише последния ред:
„Остани на сърцето си верен!
Обещай му се в Моя Завет!“

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не път широк духът ми сътвори.
По-скоро – лъкатушеща пътека.
Творецът иска връх да покори,
когато търси в себе си човека.

Извечното – през трепкащи лъчи
до изгрев или залез ще избяга.
Но как да го догоня със очи,
в които лепне съхнещата влага?

Ще бъда ли мечтател бързоног –
следовник на еленови копита?
За образ и подобие на Бог –
животът не напомня ли възхита?

За шепа дъжд и късче от скала
дали мечтата всякога си струва?
Тя даже век да чака би могла,
но кой ли там, по стръмното, векува?

Не става ли съдбата пътепис,
довършен от потомците на вяра?
Достигнах вече синята си вис…
Докоснах до сърцето си олтара.

Не път широк духът ми сътвори.
Върхът, по право, винаги е тесен.
Еленът, щом нозете умори,
превръща се на птица. И е песен.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не оставай в душата самичък
ако тъмен светът те гнети.
Даже в нищото – пак си обичан
и искрица през мрака блести.

Има порта, която е скрита
зад предела от слух или взор,
а след нея сърцето полита
по следите на лъч-метеор.

Кой и как би те лъгал до време –
все едно е за вечния път.
Там крадецът не ще ти отнеме
на копнежите звездния кът.

Ничий крясък не ще те намери
и обида не ще ти люти.
Ако вяра крилата разпери
вижда смисъл, когато лети.

Тя намира, докосва, открива
чудесата в небесната вис.
А светът като точка се свива
с недовършен до гроб летопис.

Не оставай в душата самичък.
Всички птици намират ята.
Полетели за смисъл едничък,
че животът е зов след смъртта.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Когато се износя като дар,
тъй както девет месеца – родилка,
ще бъда на молитвите – олтар,
за раните – намерената билка,

за болката – утеха от слова,
изстрадани в пещта неугасена,
дори и на пътеките – трева,
от капките на утро оросена.

Дъхът ми нека всякога таи
какво и колко болката си струва.
Търговецът обича да брои,
но вярата с пари не се купува.

Един с омраза ще ме прокълне,
а друг – скръбта ми люто ще одумва,
но някъде – до сетен час поне,
сърцето ми искрите си ще лумва.

И както Бог в ръцете Си – от пръст
направил е Адам да оживее,
така чрез думи, раждани на кръст,
духът се вдъхва, за да не изтлее.

Когато се износя, в теглила,
дано изплаче рожбата ми в бяло.
И серафим с разперени крила,
да я бележи с вечност… За начало…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)