КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Засъхналата кръв на малка птичка
прониза с болка моето сърце.
Със счупени крила, съвсем самичка,
лежеше тя на прашното шосе.

Умряла. Може би, преди минути,
със човчица, разтворена за стон.
Отнесла сетни думички нечути
в смъртта, в неумолимия закон.

Наведох се. Погалих я потресен
и човчицата пипнах със ръка.
И ето, че от нея бликна песен,
подобна на водите на река.

„О, страннико! Не ще да оживея!
В небето вече няма да летя.
Убиха ме! Крилата вече тлеят
и скоро ще ме върнат във пръстта.

На кой попречих горе във простора?
И кой на моя полет завидя?
Бях бедна птичка. Сива, безпризорна.
Без покрив. Само с малко свобода.

Гнездо си нямах. Спях по керемиди.
Другар си нямах – с мене да лети.
Та можеше ли някой да завиди
на птичка, пълна само със мечти?

И трябваше ли мойта птича песен
да бъде прицел на жестоко зло?
Кому живота аз направих тесен?
Кого подразних с бедно потекло?

Но той отгоре стрелна се, рани ме.
И мигом във простора отлетя.
Така умрях. Без обич и без име.
Така дори изсъхна ми кръвта.

Едно едничко нещо ти се моля.
Покрий ме с пръст под розовия храст.
Но забрави за моята неволя.
И за смъртта, която вкусих аз…“

Погребал я на розите под храста,
изтрих печален бликнали сълзи.
А полъхът от птичето нещастие
пред вас във този стих се отрази.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

„Но понеже ще се умножи беззаконието,
любовта на мнозинството ще охладнее…“
(Матей 24:12)

Не това е най-страшният студ.
И не тази е лютата зима.
Щом добре си облечен, обут –
топлинката все още я има.

Но ледът, който вътре пълзи,
и сърцата до камък сковава,
не го трогват ни плач, ни сълзи,
нито в нечия скръб състрадава…

Зимни хора вихруват навред.
Хладен дух от студа ги изсича.
Няма огън да стъкнат от лед,
нито Господ чрез тях ще обича.

Всяка зима ще свърши до дни.
И снегът под пръстта ще изтлее.
Но студът, който дух вкамени,
даже в лятото зимен си вее.

Да напомня – до болка и смут,
как омразата става съзрима.
Че това е най-страшният студ
и, че тази е лютата зима…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Презимували тъжно безсмислие
ще се срещнем във пролет добра.
Ще проблясва в очите ни искреност.
Ще потрепват в душите пера.

Ще се скрием на вятъра в шепата.
Дъх във дъх – ще си шепнем мечти.
А дочула усмихната шепота –
пролет цветна край нас ще цъфти.

Ще е миг, който помнят чудаците –
с двете рози в градинския храст…
Невъзможни от влюбеност – знаците
ще са нежно значими за нас.

Презимували тъжно безсмислие
ще се срещнем… В красив кръговрат.
Всяка зима, от бяло орисана,
е издъхнала в пролетен цвят…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Под бели преспи чудото ми спи –
надежда плаха за цветя и птици.
Все някога от лъч ще се стопи
тъгата снежна в моите зеници.

И в пролетно наболата трева
мечтите ми ще бъдат минзухари.
Крила разперил в модра синева –
копнежът-щъркел весело ще шари.

Ще се открия в поглед на дете.
От бистър ручей дъх ще си налея.
А чудото – решило да расте,
ще ме накара дълго да се смея.

Събудена – в разпукнато листо,
душата нежни трепети ще диша.
А без да питам как или защо –
ще бъда стих. И сам ще се напиша.

Под бели преспи чудото ми спи.
И сън във бяло тихо ме загръща.
Все някога снегът ще се стопи…
Надежда в чудо – толкова присъща!

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Изживявам донякъде ада си,
но сърцето ми в смут се намира.
Слушал бях за високите градуси,
от които катранът завира.

Не такъв е животът ми, тъжният.
В него всичко от лед се сковава.
Аз съм грешният. Аз съм и длъжният
да получа присъда такава.

Аз съм лудият, станал за връзване,
щом оплача греха на тълпата.
И във точка на страшно замръзване
ад невидим си нося в душата.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Вали снегът във моите коси
и видимо ги прави помъдрели.
Откривам се зад стари полоси.
Намирам се зад свършени предели.

Не зная как и колко съм вървял
във ледената пустош на съдбата.
В последен огън винаги горял –
да стоплям тъмни сенки в белотата.

Сред вой на вълци да творя следи
до моя дом, от студове прегърбен.
Да шепна на огнищните звезди
и топъл чай от спомени да сърбам.

Врата да скръцне. Странник уморен
на прага ми нощувка да помоли.
Да го поканя. И да бъде с мен
приятел във житейските неволи.

Така белее моята глава
след всяко ново, истинско начало.
Вали снегът на мисли и слова,
за да остане паметта ми… В бяло.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Ако утро изгрее в лазурни лъчи,
озарили красиво простора –
пак ще мие надеждата тъжни очи,
като зов от небесните хора…

Те се срещат тъй рядко. За миг в чудеса.
Глътка нежност след тежка умора.
И се скриват, подобни на капки роса,
най-добрите, небесните хора…

Кой и как би ги търсил в безброй светове
с някой чуден космически кораб –
ще ги срещне, щом в мъката Бог призове
тях самите, небесните хора…

Нямат памет и знаци от стар летопис,
но в преломния миг са опора.
Те са светлото чудо от небесната вис,
тъй желани – небесните хора…

И не питай дали са привидение, сън.
Нямат смисъл въпросите в спора.
Може би с шепа обич, подарена навън,
в нас се раждат небесните хора.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)