КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Светът и утре още ще е тук…
И смисъл в битието ще се крие.
Дали в един копнеж. Или във друг
е все едно. Но в него да сме ние.

Ще има неживяни брегове.
Скали, в които думи се разтрисат.
А вътре в нас предели ще зове
един добър и нежен летописец.

И може би в това е вечността,
че даже и минутата си струва.
Уста да се докоснат до уста
чрез думите, в които лъч векува.

Ръце да се преплитат като храм
и пръстите олтарно да се греят.
Светът и утре още ще е там…
Вълните му и утре ще ни пеят.

И тук, и там… Не питаме къде…
Съдбата в нас от зов ще се разкрие.
А времето в следи ще изпреде
воала на преплетеното „ние“.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Притворила очи ме призови.
Наяве твоят зов да ме сънува.
И в чувството мигът ще улови
един роял, решил да ни векува.

От изповеди всеки тон трепти
по-нежно и от изгрев над безкрая.
Да би ме сътворила от мечти –
аз после цял живот ще те мечтая.

Светът ни ще е сбъднатост. Крила.
И полет – до почуда безтелесен.
Че само ти в съдбата би могла
да бъдеш припев в мъжката ми песен.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Като цвете, което разгръща
всички тичинки в своя цъфтеж –
тъй се молех, едничка и съща,
в моя свят пожелана да спреш.

Да те вдъхна с пречиста премала,
сътворена от изворен блян –
че за мене мечти си разстлала
в цветовете на зов неживян.

И с лъчите на нова вселена
да докосна първичния взрив –
оня смисъл, че беше родена
да направиш духа ми щастлив.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В мъгливия ми зов ще бъдеш бяла,
събрала куп от слънчеви лъчи.
И аз ще те посрещна, просветляла,
та утрото ми в теб да проличи.

Една усмивка дълго да си нося,
като прозирни капчици от дъжд.
И твоят поглед някак да изпрося,
а той да ме обгърне изведнъж!

За две или за пет минути само
да сбъднеш ден, и седмица дори.
А вътре в мен събуденият пламък
за още два живота да гори.

Не искам друго в липсите тревожни.
От щедрост никой не е разцъфтял.
Но тебе да намеря, ако може,
в мъгливия си зов, по мъжки вял,

ще бъдеш ти последното ми чудо,
на този свят, лишен от чудеса –
за кратък миг съня си да пробудя
в къдриците на твоята коса.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

“Уподобих те, любезна моя, на конете
от Фараоновите колесници…”
(Песен на песните 1:9)

Жадуван шум от чаткащи копита.
Летят в небето приказни коне.
Еднички думи моят глас попита:
„Обичаш ли ме? Мъничко поне…“

И сякаш нежността, развяла гриви,
през полета си ветрове събра.
А чувствата – напиращо игриви
сияеха от сбъдната зора.

Сърцата ни искряха от подкови.
И онзи тропот – че светът тупти,
когато с устни, за мига готови,
в една целувка покориш ме ти.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

“Събуди се, северни ветре,
и дойди южни…”
(Песен на песните 4:16)

Северно нашепва святостта,
че от бял кристал си сътворена.
И с молитва тиха на уста
в моя свят от Бог си подарена.

Южна – радостта ти в мен гори.
В нежен огън тръпна и мечтая.
Още много смях ми подари
от зеници с топлеща омая.

Идеща от север – юг си ти.
Северно откриваме се южни.
А в комина вятърът шепти
да напомня колко сме си нужни.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз имам още много да ти дам.
Съдбата не успя да ми отнеме
на словото изгарящия плам.

Връхлитаха ме често урагани.
Във дупките на болката живях.
Споделях си таланта с изтерзани
и в мъката им цял се разпилях.

Те имаха от думите ми нужда.
Утеха за сърцата – хляб и сол.
Аз виждах как животът ги прокужда
и как търпят злини и произвол.

Замръквах с тях в опушени квартири.
Прозорците кънтяха от псувни.
Те нямаха дори едничка диря
и лъч надежда в идещите дни.

Разкъсани от черна невъзможност
удавяха в бутилката мечти.
И в простичките градуси – тревожна
започваше скръбта да им люти.

Кълняха се – обичах ги кълнещи.
Напиваха се – давах им ръка.
И в нощен час с догарящите свещи
изливаха се стихове в река.

За братята ми – брънки на съдбата,
скачени на синджир от грях и зло.
За всичката помия на земята.
За тъжното човешко потекло.

Не ме отпращай в миналото, време!
Аз искам да изплача твоя вик.
За малките души в коптора земен.
За бедния с душа на мъченик.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)