КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Ти ще дойдеш, Исусе, на кон
бял и силен, с могъщи копита.
Над притихнал от зов небосклон
Святостта Ти света ще изпита.

Подир Тебе, на бели коне,
ще Те следват Светиите Верни.
А врагът Ти, превил колене,
ще потъне до бездните черни.

Дай ми Твоята Вяра и Меч!
Да съм конник от Твоята свита!
И духът ми безкрайно далеч
ще успее със Теб да полита.

Чак до Трона Ти – горе, в Сион!
Чак до портите, бисерно-бели!
Аз ще дойда, Исусе, на кон
с нежна грива от Святи повели!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Теб)

На Йовелина!

Красотата отвън ще повехне,
както лист не остава зелен.
И когато огледаш се… Ех, не!
Как можа да се случи на мен?

Не унивай в тревога излишна.
По-навътре сега потърси.
Да се видиш – все още предишна,
с нежни скули и дълги коси.

Да откриеш в очите си ласки
и в усмивката – лодка с весла.
С колко още пленяващи краски
да докосваш мечти би могла…

Красотата на влага прилича.
Тя потъва в сърцето дори.
А оттам – като изгрев наднича
и подобна на пламък гори…

Всеки миг да си моя си струва.
В този свят – до последния ден.
За да виждам в душата ти Лувър
от красивото в теб упоен.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В едно сърце не всичко се побира,
а само извисените неща.
Дори да искаш светлата ми лира,
не ща върха ти, дяволе… Не ща!

Корони, лаври, златни пантеони
за своите драскачи запази.
И скрий от тях ръждата как се рони,
щом червеят в перата им пълзи.

Превръщай имената им на стока.
Продавай ги. Клиентите са бол.
Че в своята обреченост жестока
творецът с етикет е бос и гол.

Звезда, която в пръст е приземила
на разума небесните лъчи.
Или пък съвест, като пот избила,
която вижда злото, а мълчи…

Не съм казан за подлост и поквара.
Залостих си вратата. Без печал.
Две шепи да напълня с глътки вяра,
ще знам, че ненапразно съм живял.

В сърцето ми не всичко се побира,
но ти за мен низвергнат остани…
Дори с една обезценена лира
ще славя Бог през земните си дни.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Не питай Господ Бог защо си
от черна завист поруган.
Спомни си праведния Йосиф
и братята му – злобна сган.

Захвърлен в тягостната яма,
смирено той скръбта си пи,
и сам в човешката си драма
с едно Небе се укрепи.

Не пускай зло да те пребори,
дори в сърцето да боли.
Звездата винаги е горе,
а долу лаят псета зли.

Ще лаят… докато отминат,
а Йосиф ще царува. Бял.
Не става диамантът глина
дори под тонове от кал.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Това е дяволското иго –
тълпата да крещи „Разпни Го!“,
а римлянинът мракобесен
да има избор прост и лесен.

Това е страшната измама –
слепците да залитат в яма,
а съдник, щом Христос убие,
с вода ръцете си да мие.

Това е адът на земята –
да любят хората змията,
и без да виждат в грях окова,
да гълтат змийската отрова.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не съм поклонник на Веспасиан.
За зрелища и хляб не вадя Меча.
Обърнат палец, под творба заврян,
превръща гладиатора в Предтеча.

И Римската арена – взрив от страст,
без „Аве, Цезар“ смятам да подмина.
Под слънцето смирен Еклисиаст
докоснал би душите на малцина.

Не значат нищо минус или плюс.
Не искам от тълпите вой и врява.
Защо ми е суетният им трус,
когато вехне лавровата слава?

Двубоят на поета е един –
със себе си, до гвоздея на Кръста.
А щом до Авел приближи Каин –
отгоре Господ ще им мери ръста.

И този Колизеум, вътре в мен,
е изпитът на светлата ми лира –
когато съм с омраза омерзен,
духът ми да откаже да презира…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Един Давид в духа ми Те обича.
Един елен в душата ми пъхти.
Небето дай му, Господи! Да тича!
Да бъде там, където Си и Ти!

Със арфа Любовта Ти да възнася!
И всяка струна – Теб да прозвъни!
Пътеката Ти Свята да оглася
по всичките била и планини.

Един Давид в сърцето ми Те хвали!
Един слуга, на който Ти Си Цар!
И сто живота вътре в мен едва ли
ще стигнат да възпеят Твоя Дар!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Теб)