КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Измамливи са клетвите човешки
и преходни са думите от кал.
Не искам да повтарям стари грешки,
а после да въздишам от печал.

На никой властолюбец нямам вяра.
Не ме затрогва снимка от плакат.
По-скоро бих погалил помияра,
очи изцъклил от първичен глад.

Най-тъжно се вгорчава битието
от ловкия мошеник в скъп костюм.
Похлопаш ли, ще случиш на заето,
със не едно и две, но три наум.

Напусто е възторгът от обета,
щом сцената лукавият държи.
Властта му дава хиляди небета,
но всичките са тъмни от лъжи.

На вечен избор случих. И не жаля!
Почука в мен прободена ръка.
Помогна ми огнище да запаля
и с вяра светъл зов да изрека.

На вечен избор случих! И до века
не ще го разменя за земна лъст.
Че в Истина превръща се човекът,
когато прокърви в Завет до Кръст.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

„Лисиците си имат леговища,
и небесните птици гнезда; а
Човешкият Син няма где
глава да подслони…“ (Лука 9:58)

Когато над света се свечерява
и пак на запад слънцето клони,
за Теб приготвям, Господи, жарава –
ела в духа ми, и се подслони.

Дори до днес с тъга да Си се скитал,
от хората прогонен, Свят и Сам,
сърцето ми за Теб ще е обител,
в която Ти пристъпяш като Храм.

Тогава просто тих ще коленича,
като слуга пред Царя си Христос,
че всеки, който силно Те обича,
у своя дом превръща се на гост.

А Ти, Исусе, в мене виж отмора!
Тревогата Си дай ми за живец!
И аз заветно ще преспя на двора –
под звездното небе на Бог Отец!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Аз все още съм камък крайбрежен
и ме мият солени вълни.
А в съдбата ми – сън неизбежен,
преминават и нощи, и дни.

Шепне своята болка морето
и в черупки на мида бразди,
та отпосле – в стиха на поета
да мъждукат високи звезди.

Да прошепнат седефено в бриза,
че са мои желани лета,
а в лъчите им с трепет да слиза
просънувана с вяра мечта…

С безпределен копнеж да ме вае.
Да ме вдигне в среднощния свод.
За да зная насън, че това е
звездно чудо за моя живот.

Надживял всяка орис крайбрежна,
да съм амфора, вдъхната с блян,
а у мен да твори безметежна
своя космос Любов-Океан.

Ясен Ведрин

(Търсач на бисери)

Потърси ме на светлата страница
в моя бурно изпъстрен роман.
Всички други – обръгнали в рани са.
Няма смисъл от четене там.

Аз Те искам в най-истинско случване,
като щедра към мен синева.
Глътка радост, отпита от ручея.
Крем сред нежно набола трева.

Думи, никога в зов неизричани.
Само Свята прободена длан.
И душата ми, скитала ничия,
в Теб да срещне съдбовния Храм.

Ще зачеркна години от писане.
Ще забравя героите в тях.
Че жадуват мечтите ми втрисани
в Теб да чуят най-топлия смях.

И намерил в копнежа си граница,
както рицар Светия Граал,
ще остана на светлата страница,
недописан и искрено бял.

Ти тогава, Небесен, с Перото Си
всички страници в мен допиши,
за да бъдат разцъфнали лотоси,
от които Любов ме теши…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Едно сърце. А в него нося всичко.
Възторг и мъка. Радост и печал.
Понякога оставям го самичко,
надеждите му тихи премълчал.

А то безмълвно вече претуптява
в живота всеки луд водовъртеж.
И няма миг от почит или слава
да спре отляво острия бодеж.

Не са му нужни гняв или вендета.
Не се лекува с хули и сплетни.
И само във тефтера на поета,
отеква то с присъди и вини.

Химерата стократно го прониза.
Утопията – лъга го до блян.
Съдбата му написа епикриза –
несбъднато в копнеж неизживян.

Едно сърце. Ръка със свити пръсти.
Дано да ги разтвори слънчев зов.
И щом небето свято ме прекръсти,
да бих си тръгнал с нечий благослов.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Като тебе не мога, Нероне,
да измисля дори и куплет.
Стих един да изпееш – пирон е
и пронизва съперника клет.

Аз си нямам змия Агрипина
да разчиства с коварство пред мен.
И отровата в минус след минус
да дъхти на татул и бадем.

Ти си свикнал с честита арена
и патриции в празничен шум.
С тях дори съвестта прегорена
заприличва на клечка с локум.

Всички пишещи – ниско под теб са.
Долна паплач! Бездарна до шок!
Ти блестиш като слънце над плебса.
Ти, Нероне – същинският бог!

Аз, тварта от нищожните твари,
се смирявам сред пепел и дим,
че от твоята муза пожари,
са подпалили гордия Рим.

Даже той, като евтин амвон е,
недостоен за твоя летеж!
Ах, твори! Претворявай, Нероне!
И пиши, без да можеш да спреш!

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Моя прошко, от болки родена,
прокървила всред тъжния мрак.
Със захапка на дива хиена,
остри спомени ръфат те пак.

Две горчиви сълзи не дочака,
нито думи с призната вина.
С теб душата скръбта си изплака
и плати невъзможна цена.

Колко ножове, гърбом забити,
моя прошко до днес претърпя?
И повдигнала взор към звездите –
колко нощи тревожна не спа?

Знам какво си – отлитаща птица
над света, който тленно пълзи.
Щом те зърне – Небесна зеница
ще пролее за мене сълзи.

И прободена длан ще затвори
всяка рана, що в мене кърви.
Моя прошко, отлитай нагоре!
Грях и зло против мен забрави!

Както буря стъклата измива
а след нея светлеят лъчи,
тъй бъди ми всевластна и жива,
и, простила докрай, премълчи…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)