КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Поискаш ли да бъдеш с мен, бъди –
обичана, шептяна, вдъхновена.
Не бих ти свалял никога звезди,
защото ти за мене си вселена.

Но в теб самата низ от чудеса
аз бих творил, подобно чудотворец.
Небе ще бъде твоята коса.
Очите ти – стъклата на прозорец.

Ръцете ти ще бъдат вятър свеж –
южняк, дошъл от сините морета –
през трепета на женския копнеж
да ми дари две шепи за карета.

Червените ти устни ще са жар,
извлечена от гърлото на кратер.
Целувката ти – златен кехлибар,
узряло грозде в пламналото лято.

Сърцето ти в нощта ще е луна,
а сутрин в слънце ще се преобръща.
Ще бъдеш просто чудото-жена –
светликът на самотната ми къща.

Поискаш ли да бъдеш с мен, бъди!
Светът без чудеса е тъй нищожен.
Глава склони на моите гърди,
защото с теб един без друг не можем…

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Стари чувства. Пъстър карнавал.
Приказки от ракла на тавана.
Някога щастливо съм мечтал
своята любов неразпиляна.

Дим и огън. Цвилещи коне.
Мечки, гъдулари и катуни.
Маминото празно портмоне.
На гъдулка трепналите струни.

Чудна билка в шарено котле.
Къкрене от песен неизпята.
Сладък дъх от захарно петле.
Люлка – като полет над земята.

Стари чувства. Пъстър карнавал.
Минала момчешка одисея.
Може би мечтите надживял –
някак си престанах да копнея.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

На лицето ти нежния профил
силуетно откривам в нощта.
Слушат клоните вятърни строфи
за копнежно-красиви неща.

И косите ти сякаш люлее
лунен лъч в полусънни листа,
а след миг и усмивка ще сгрее
твойте вечно смълчани уста.

Колко обич блести в сетивата –
сътворява от сенки мечти.
Може би ти си там – в дървесата
и гласът ти от вятър шепти.

Може би аз съм там – да открия
неживяното още от нас.
Тази светла и чудна магия –
от докосване, поглед и глас.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

“Устните ти са като червена прежда,
и устата ти прекрасни…”
(Песен на песните 4:3)

Дочуя ли гласът ти да изплита
дантелата на сбъднати мечти,
сърцето ми притихва и не пита
дали безкрило може да лети.

Неземен блян нагоре го издига,
а в устните ти вятърът преде.
Изпълваш ме, а все не ми достига.
Не питам – докога, и накъде…

Сред облаците в залеза навярно
очакващ ще притихне твоят глас,
и чувство, от споделяне пожарно,
в една дантела ще оплита нас.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Стъпките ти, меки и въздушни,
нарушават звездния покой.
В нежната им тайна се заслушвам
и се питам: Кой пристига, кой?

Отговора ясно съм усетил,
но се питам, въпреки това,
а гласът ти иде от небето
с кратки и очаквани слова.

„Аз съм тук“ – се носи в тишината
като зов, послание и звук.
И ни преобръща необятът,
станал от копнежите ни друг.

Стъпките ти – удари в сърцето.
Стъпките ти – тръпнещи слова.
После – става тихо, става светло –
миг, преди лазурна синева.

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
В нея чайки не свиват крила.
Няма бели русалки, оплетени в мрежите –
има само студена мъгла.

Тази моя любов – невъзможно обречена!
Бряг, на който не стъпват мечти.
Тук сърцето ми люби се с дългата вечност
и куплети в морето шепти.

Тази моя любов е самотно крайбрежие.
Плаках дълги години без глас.
Чаках много сезони за вятър от нежност
и за слънце от галеща страст.

Може би след години ще бъде открита
и брегът от копнеж ще блести.
А тогава русалки ще пеят с вълните
и една между тях ще си ти.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Бъди ми изгрев, в залезите скрита!
Бъди ми зов, в разсъмване роден!
Без теб душата колко нощи скита
и търсеше лика ти като ден…

Една, неотлетяла в юга птица,
прелиташе мъгливия си свод,
да зърне теб – измолена светица
за грешник от последен епизод.

За две ръце, в които самотата,
рисуваше по дланите им кръст,
и вееше молитвите ми вятър,
надежди разпилял околовръст.

За две очи, които не заспаха,
дори в съня, нарочен да теши…
И скърцаше в самотната ми стряха
илюзия за сбъднати души.

Дори да си в разсъмване незрима,
подобно стих, написан във вода,
дъхът ми те изрича… И те има!
В любов като предутринна следа!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)