КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Не питай как възможно е това –
тъгата от очите да извира.
Изгубил светлина и синева
светът дори в една сълза умира.

Човек не е на дните господар.
Съдбата си не може да избира.
След сляпа стъпка или грешен зар
светът дори в една сълза умира.

Не чакай буря, за да те смути,
и мълния небето да раздира.
Мечта изгубил сред безброй мечти
светът дори в една сълза умира.

Тъй плахи сме от своите следи –
прашинки в самотата на Всемира.
Без лъч от пътеводните звезди
светът дори в една сълза умира.

Утеха ще потърсим в брегове
и изповеди в струните на лира.
Но ако няма кой да ни зове
светът дори в една сълза умира.

Отворим ли врати към вечността,
която от душите ни прозира,
причина е едничка любовта
в една сълза светът да не умира.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Изтъка ли ми, майчице, сетната черга на стана
от онези парцалки, нарязани толкова много?
В паметта ми обрулена – святата – ти ми остана!
И за твоята вечност аз всякога молех се Богу.

Изтъка ли ми старите спомени – топло да стъпя?
Да ме лъхне омайния мирис на печена дюля…
Да ти кажа без глас, че за мене си толкова скъпа,
като жива икона, която сърце не потуля.

Изтъка ли сълзите ми, дето изплаках от малък
с коленете съдрани, и пламнали в жар от коприва?
Изтъка ли искрите, останали в топлия залък,
и коравите буци по слога на селската нива?

Изтъка ли въздишките в твоята пламенност тиха?
Над леглото ми бяло от вечер до сутрин си бдяла…
Изтъка ли сезоните, дето те тъй посребриха,
и лицето рисуваха в бръчки от тежка премала?

Изтъкала си, зная… И вратникът тебе спомина.
Под салкъма е пусто, и чергата там е разстлана.
Коленичил, целувам духа ти. И знам, ще премина,
но предал на децата си твойта совалка от стана.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Аз ожидам Твоята победа,
Твоето завръщане при нас.
Вече е настъпил ден последен,
миг последен – светъл Божий глас.

А духът ми тръпне в радост жива:
Господи, ела, ела, ела!
Разпери над Божията нива
сянката на Твоите крила!

Нека ангел грабне ме при Тебе
при сигнал от Божия тръба.
Аз желая само този жребий,
само тази вечност и съдба.

Докато съм жив, докато дишам
Ти Си моя крепост, Канара!
Твоят път, победен и възвишен –
само него аз ще избера.

Твоята пречудност – тя ме сгрява!
Твойта кръв ме мие и гори!
Има ли човек Любов такава,
като Твойта, Господи добри?

Аз ожидам Твоят час, Исусе!
Моля Те! От зло ме опази!
Ти Си песента на мойте устни!
Ти Си в мойте радостни сълзи!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

 

Гледам… Май не си тукашен, брат!
Откъде си? Кажи ми да зная!

Идвам тук, но от другия свят.
Аз съм ангел. Вестител от Рая!

И защо в този мрак се сниши?
Сред коптори, от мъка прелели…

Страдам аз за добрите души.
Ще им дам от перата си бели.

А ще стигне ли всяко перо,
та човека към Бог да обърне?

Трябва само да струва добро
и надежда духа му ще върне…

Може би като теб ще лети…
Като птица в простора небесен.

Нека злото докрай да прости
и напусне кафеза си тесен.

Дай ми, ангеле, тих благослов,
и пера – твоя зов да разкрия!

Слез, човеко, в най-долния ров,
там, където сълзи немотия!

Аз перата ти там ще раздам,
но дали нови в теб ще поникнат?

Всеки ангел намира си храм,
щом в човека Христос е обикнат…

Горе, долу… Все вечност, нали?
Бог дори и в сърце се събира!

Тръгвай, пътнико! Той окрили
със перата ми твоята лира!

Ти нали ще се върнеш? Кажи!
Искам пак да те видя с крилата!

Тръгвай! Пътя си ти продължи,
а пък аз ще се скрия в делата…

Тръгвам… Кален е стръмният път,
но пък вярвам, че Господ те прати…

Ще се видим отново, отвъд –
два вестителя… Светли, крилати!

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Не е лесно, братле! Не е лесно
в този толкоз безмилостен век
да живееш най-скромно и честно
за цената да бъдеш човек.

Сред върхушката звярът диктува –
далавера, файда, интерес.
Всяка съвест парите си струва,
а скръбта – постоянният стрес.

Еволюция – странно обратна
изврати генетичния код.
Най-устойчив вирее приматът,
който има дивашки подход.

Той е силен да тъпче и граби.
Да руши и да сплашва на глас.
Зъл насилник над хорица слаби,
безнадеждно отровен от бяс.

Как живее се в джунгла зловеща
без утеха от тези тегла?
Лъв те гони, пантера те среща,
дебне сив лешояд на скала.

Тук – хиена със крясък гробовен.
Там – с разтворена паст крокодил.
И се питаш – дали си виновен,
че човек си се вече родил.

Но дори през живота опарван
от стрелите на дивия ад –
не извръщай ума си към Дарвин,
нито Фройд да те дърпа назад.

Щом изпълва ни смисълът вечен
в оня светъл, Заветен Урок –
че човекът пребъдва човечен
като Образ на Живия Бог.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Добър вечер, тъга! Ти си тука!
Как си влязла в дома ми, не знам!
На вратата дори не почука,
а те чаках през нощите сам.

Поседни на дивана протъркан.
Две-три думи за зов ми кажи.
От тревоги съм много объркан,
а душата без теб не тъжи…

Тя ли в моя живот те извика
или просто дойде, ей така?
Блика тайна в очите ми, блика,
като порив на стара река.

Дълго крих се от теб. Безуспешно.
Знаех – пак ще се върнеш при мен.
Битието е толкова грешно,
че за прошките нужен е ден.

Да остана в душата разголен,
за прегръдка протегнал ръка.
Влез в сърцето ми! Много те моля!
Блика старата моя река!

Нека с нея без думи изплача
всяка болка, която горчи.
И в тъжовната кротост на здрача
да ме мият небесни лъчи.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Понякога съм буден. И не съм.
Съдбата неусетно ме приспива.
Отива си животът ми. Насън.
И може би наяве си отива.

В невидимото имам сетива,
но вечното най-трудно се споделя.
Завивка са ми чистите слова
и с тях небето искам да постеля.

В зениците – комин подир комин.
Искри и дим. Началото и краят.
На покрива се скитам сам-самин,
а сенките с луната си играят.

Навярно, на несбъднатото в плен,
с инсомния душата ми се лута.
И тракат керемидите под мен
сбогуване – за час или минута…

Събужда се светът. Незрящ. Не чул.
Прогнозите издъхват в мемоари.
Една сълза от нощен сомнамбул
пресъхнала на скулите ми пари.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)