КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

През времето преминах като стих,
роден от незарасналите рани.
На скръбни хора болките целих.
Души докосвах, тъжно разпиляни.

Прехвърлях рубикони, ден след ден.
И граници разтягах невъзможни.
Бях белият мислител на Роден,
загледан в хоризонтите тревожни.

Събирах сам откъснати пера.
Съшивах ги в крила – Дедал навярно.
И птиците успях да разбера
защо летят в небето златозарно.

Ръцете пълнех с миди от брега –
седефената нежност на морето.
Защо, къде, доколко и кога –
намираше си отговор сърцето.

От древните посоки изкусен –
предели търсех във дърво и камък.
И в стара притча виждах се спасен –
като светилник с неугасващ пламък.

Раздадох се – подобно на скала,
превърната на пясък от вълните.
Пера и миди, огън и крила
изпълваха ми смисъла на дните.

През времето преминах като стих.
На колене – пред мъдростта далечна.
Не знам дали на себе си простих,
но прошката от Бога – тя е вечна.

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Много гостенки срещах в този дълъг живот.
Само жълта си нямах, поете!
Спях по подлези, пейки… Спях на каменен под…
И от тъжните сънища светех.

Много стълби изкачвах. Все в неравни борби.
Някой в примки ме спъваше злобен.
И сърцето научих чак до кръв да скърби,
но безстрашно пред полъха гробен.

Много братчета стоплях на бедняка Гаврош
и строих им от стих барикади.
И светът – този свят, заприличал на нощ,
побеждавах с разпалени клади.

Много чаши изпивах с кафениче на газ,
но абсента отказах да пия.
Този, старият дявол, май че хвана го бяс
и изплю върху мене стихия.

Много юноши бледи се изплакаха в мен
от бездушния вой на Мамона.
Но копнях и творях – вдъхновен, окрилен,
даже в острия връх на пирона.

Много вяра събирах с полетели коне.
И перото източвах в шрапнели.
Да ме бяха ограбили най-злите поне –
нищо свято не биха отнели.

Много пътища бродих. В много огън горях.
И намерих си в смирна омая.
Да остана всред нея – като жертва за грях.
Със Спасителя разпнат. До края.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Понякога те виждам вдъхновена
от дребен щрих, от падащо листо.
Душата ти е сякаш запленена.
Усмихваш се, а аз не знам защо.

Какъв е този поглед на мечтател,
извиращ от притворени очи?
Невидимо се любиш с красотата
на хилядите слънчеви лъчи.

Ръце протягаш и във твойте длани
рисува багри шареният свод.
Уж – дребни щрихи, някак си събрани,
а всъщност – красота за цял живот.

Понякога те виждам вдъхновена
и искам да съм свод, листо и щрих.
В душата ти, от младост упоена,
да легна тихо като светъл стих.

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

В предчувствия тъгувам обезлистен.
От сбъднати тревоги уморен.
И късна есен вее поривисто
прощалната си изповед за мен.

“Отивам си. След мене идва зима.
Обрулих те в студения си дъжд.
Животът още дълго ще го има,
но ти дълбоко вярата задръж.

Листата зеленеят и изсъхват.
Тъй крехки – като думи в кръговрат.
А чувствата забавят и задъхват
сезонно повторимия ти свят.

Отивам си. И нека те прегърна,
че утре бяло теб ще заскрежи.
Но някога отново ще се върна.
и всичко между нас ще продължи…”

Последното листо ми се откъсна.
Поиска да хвърчи, но не успя.
А аз, отпратил есента си късна,
при корена се сгуших да заспя.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари… Събираш спомени.
В сергиите на скитници надничаш.
С горчиво вино пълниш стомните.

Пияна махаш с ръка на стотици.
Да те видят. Да се качат в твоя влак.
Понякога плачеш, гледайки птиците,
които се стрелват в стъклото, назад.

Крещиш след тях: “Защо в обратна посока?
Аз идвам оттам и всичко видях!”
Жестока илюзия! Съвършено жестока!
Искаш, но не можеш да литнеш след тях.

Тревожни светлини от семафори
запечатват в купето червена следа.
Уморена си вече от житейски метафори.
Суха болка от виното. Искаш вода.

Няма. Ще страдаш, мое момиче, от жажда!
Този влак без категория – ти го избра!
И защо са ти вече посока и сажди,
щом в сърцето не пламва едничка искра?

Вярвай! Единствено това ти остава!
Колко пътници слязоха – все някой ще се качи…
Но билета му, мое момиче, не проверявай!
Той разчита на своите тъжни очи…

Минават годините, мое момиче,
като крайпътни гари… Спри за миг своя влак!
Този някой на сетната спирка прилича!
После иде тунел.
А в тунела е мрак, а в тунела е мрак…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Въздъхвай ме! Отново, и отново!
Молитва да си бъдем. И олтар.
А времето – от прозата сурово,
да пише в рими своя календар.

И бръчиците, врязани в лицата,
да станат непреплувани реки –
в онези брегове на светлината
с безвремие на влюбени стрелки.

Добрата участ нека ни открие.
От случване светът да полети.
Крилата му – докрай да бъдем ние.
Пределите му – само аз и ти.

Несбъднатите още рубикони
красиво да прескача младостта.
На щастието в слънчевите клони
да трепкаме, подобни на листа.

Въздъхвай ме! Светът от Дъх роден е!
Дъхът ни стопля! И Дъхът – твори!
Когато съм до теб, а ти до мене,
се сбъдва невъзможното дори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Устата ми изпръхват от студеното.
Парцалчета прехапвам, мълчалив.
Самотен вятър хваща си вретеното
и бялото засуква в кръг мъглив.

Усмихвам се на тъжната феерия,
напомняща реално за живот.
Съдбата ми, подобна на мистерия,
самичък ме върти – от брод на брод.

Рисува ме със тъжни преживелици.
В очите ми боде с игли от скреж.
А в бялото на нейните виелици
напусто е и полет, и вървеж.

Ръцете свил молитвено. В очакване.
Съдбата моля – теб да завърти.
И някак пред мечтите ми изплакани
със своята любов да дойдеш ти.

Устата ми да тръпнат. Разцелувани.
Мъглите да превърнеш в синева.
А вятърът – помахал за сбогуване,
да изплете магия от слова…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)