КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

“Колко е хубава твоята любов, сестро моя, невесто!
Колко по-добра е от виното твоята любов…”
(Песен на песните 4:10)

Исках те пелинено-пенлива!
От дъха ти обич да горчи.
В глътките ми нежност да прелива.
В мислите ми песен да звучи.

Път пътувах – за да те открия.
Нощ нощувах – сам под небеса.
Сън сънувах – че ще те отпия.
Блян бленувах – сън да отнеса.

Теб намерих. Вино отлежало.
Миг омаен думите плени.
Вливай се в сърцето ми! Без жалост!
И горчиво-сладка остани!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Измоли ме за вечност!
Измоли ме за миг!
Даже в скрита далечност
да се скитам безлик.
И в безпаметен вятър
да белеят коси,
а от порива кратък
ситен дъжд да роси.

Измоли ме за стъпка!
Измоли ме за път!
Даже аз да съм тръпка,
вън от крехката плът.
И от моята нежност
жълъд стар да горчи,
а светът неизбежно
да намига с очи.

Измоли ме за притча!
Измоли ме в завет!
Като лъч ме заричай!
Като капчица мед!
И ще дойда, усетен
като сън призори…
А вратата в сърцето
ти с любов отвори…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

В сънища безсънен моят зов полита
вечност да потърси в нощни небеса.
Изгрев да рисува с огнена насита.
Облак да изрони в капчици роса.

В пътища безпътен вятърно пътува,
винаги обрулен в есенни мъгли.
Тръгнал се завръща. В мигове векува.
В болката заглъхва. В глухото боли.

В думите бездумен търси без пощада
спомени в забрава, гаснещи звезди.
В рая се въздига с въглени от клада.
В мокрото изпръхва. В сухото бразди.

В мислите немислен моят зов се връща.
Светъл до химера, дъх несподелен.
Да догонва обич, все една и съща –
жерав от безкрая, скрит дълбоко в мен.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Обичайте се! Другото отдавна
в живота като смисъл не гори.
Потъват под забравата безславна
успех и власт, имоти и пари.

И щастието с хиляди причини
го търсим там, където то не е,
а после – след ограбени години
притиска ни скръбта на колене.

В илюзии, компромиси и клетви
замръзват дните с гордия си лед.
Прескочили високите си летви –
заграждаме се с ниския си плет.

И вее севернякът, без да спира,
в съмнения и ревности безброй.
А чувствата разкъсани съдира
принудата със вълчия си вой…

Изгубваме се в нощите тревожни,
а дните ни прикрива евтин грим.
За простичкото – винаги сме сложни„
и болката не можем да простим.

Калъп ли е? Измама ли зловеща,
но този свят препуска като сън.
И тръгнали за истинската среща
дори не можем да излезем вън…

Надскочили удобства и прегради
да стоплим избледнелите черти –
че може би все още скитат млади
у нас несътворените мечти.

Обичайте се! Времето изтича,
а шлаката за път не се брои.
И само който истински обича
живота би могъл да удвои!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А беше разпнат близо до Исус.
И черните му всевъзможни минуси
превърнаха се във едничък плюс.

По мътните зеници неочаквано
премина огън, дъх от вечността.
И грешният, с лицето си разплакано
за прошка там отворил бе уста.

„Исусе! Със очите Си, невинните,
за мене имай милост в този час!
Аз грешен съм. И тъмни са годините
в които черен мъчеше ме бяс!

Не ме пропусна тежкото възмездие.
Тече кръвта ми. И ме иска ад.
Но Теб, Исусе, чака Те съзвездие
от ангели и Свята Благодат…“

Уста отворил, каеше се грешният,
а после клюмна кървава глава.
С небесна милост, зърнал безутешния,
сам Господ го изкупи със слова.

Отиде си разбойникът. Спомина се.
А студ и огън раждаха сълзи.
Едничък плюс сред хилядите минуси
бе силен и смъртта да порази.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

„Държавата, това съм аз!“
«L’etat, c’est moi.» — Луи XIV

Душите на пределния трагизъм
с размътени в харизма сетива,
все още се сплотяват в организъм,
уви… с некоронясана глава.

Той може с пищни речи да ги води
и да им бъде златният тотем.
„Да го възпеем в стихове и оди!
За него, Краля, всинца да умрем!“

Тъй както пръстен восъка притиска
и там, в печата, гербът му лъщи,
така и на тълпите им се иска
у Краля лъч божествен да трещи.

Отвори ли уста – да засенява!
Повдигне ли ръката – да твори!
В едно да бъде Господ и държава!
А кихне ли – да завалят пари!

Душите на пределния трагизъм
ридаят в политическа печал.
Каква ти, за духа, по-страшна криза,
щом Кралят-Слънце се оказа крал…

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

Аз своя път далечен ще премина.
По други нито час не бих вървял.
Дори да е стеснен като пъртина
или разбит от дъждове и кал.

Съдбата свои пътници избира
не в някакъв случаен каталог,
но винаги от избора прозира
протегната Десницата на Бог.

И все едно дали ще срещна бури
или пък слънце в лъч ще ме теши.
Духът ми като плам ще прекатури
преградите пред светлите души.

Че стъпките превръщат се в начало,
което стига търсения край.
И кредото – възвишено и бяло
поне един следовник ще узнай.

Вървях и ще вървя! Това ми стига!
Дори да ме погълне самота.
Животът без решетка и верига
най-вярна е посока на света.

А щом нозете спрат се изтощени
и Вечното духа ми измори,
Ти, Боже, влей в изстиналите вени,
Животът, който в Теб ме покори.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)