КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Не търся в теореми доказателства
и нямам точен час за психолога.
Разпадат се фалшивите приятелства,
без никаква печал или тревога.

Не искам с непотребните илюзии
да пълня всеки ъгъл в битието.
Препъна ли се – тръпна от охлузено,
но никога не хлопам на заето.

С така необходимата апатия
пропускам всеки коз на суетата.
Не споря с адвокати на рогатия,
а думите приемам след делата.

И някак си, стоик по подразбиране,
разтегнат от Аврелий до Сенека,
не ме измъчва дългото умиране
по моята несвършила пътека.

Така си я нарочих – за безславие.
Изсъхват даже лавровите клони.
Еднакви са ми кривият и правият,
щом драпат за ръждясали корони.

Значимото – мнозина неусетили,
за пътника след мене ще запазя.
Да бъда раздавач на добродетели –
каква по-висша кауза за аз-а?

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.
Не превъртам напред календара
и не търся добра перспектива.

Все ми казват да мисля глобално
и в очите ми пъхат разчети.
Идва топлото. Било реално.
И топят се навред ледовете.

Страховете, в сърцето ми свити,
с друг аршин са готови да мерят.
Че погледна ли денем душите
аз ги виждам от студ да треперят.

Няма милости. Липсва утеха.
И е времето тъй апатично.
Всеки крие под своята дреха
всичко искрено, свято и лично.

Ледоходът пълзи неусетно.
Остър айсберг заплашва във бяло.
И „Титаник“ да беше сърцето –
пак във сблъсък не би оцеляло.

Може би интуиция стара
със защита душата ми скрива.
Бяла мечка е моята вяра
във света, който бързо изстива.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Бяга твоят образ като птица
в сенките на спомена далечен.
Грешница ли бе или светица –
отговори сякаш нямам вече.

Вятър да потърся – ще повее
някъде високо в небесата.
Дъжд ли да попитам – ще излее
капките си в края на земята.

Огъня да стресна със въпроси –
ще се скрие в пепел мълчалива.
Бяга твоят образ съдбоносно –
не запомних колко си красива.

Болката от спомен ненамерен
до тъга в сърцето ми се стяга.
Образът ти, ако беше верен,
щеше ли от мене да избяга?

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Ще те запомня – приказно вълшебна,
дошла със чудеса и нежни тайни.
На мъжката ми самота – потребна
и светъл край за пътища безкрайни.

Ще те запомня – нежна и любяща
в дихание, в съзвучие родено.
Отпивайки те като пълна чаша
за моето сърце неутолено.

Ще те запомня! Ти ми беше всичко!
Пречист олтар. Възглаве и завивка.
След хилядите болки – ти едничка
ми стана радост, песен и усмивка!

В гърдите си като пожар те нося!
Със твоя лик целуна ме съдбата.
Един едничък дар от Бога прося –
щастлива да си с мене на земята!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Езерна бъди ми! До почуда!
Както даже в сън не си била.
Като снежно бяла пеперуда,
свила в трепет своите крила.

Мислите ти тихо ще преплува
моят зов, от синьото пленен.
Дивна нимфа с дъх ще нарисува.
В стих ще те извае, упоен.

С четка от лъчи ще те прелита
водно конче с порив онемял.
Да ми бъдеш нежност и възхита –
капки сън над езерен кристал.

Истинска бъди ми! Сътворена!
В заника – лазурна като свод!
Сбъдната в душата ми вселена,
светла радост в Чудото-Живот…

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Болка ли си, да те боледувам?
Дар ли си, на теб да се даря?
Извор ли си, в зов да те жадувам?
Огън ли си, с дъх да те горя…

Песен ли си, в стих да те изпея?
Полет ли си, да те прелетя?
Тайна ли си, да те проумея?
Прошка ли си, да те опростя…

Кръст ли си, на тебе да разпъна
късния си порив прикован?
Котва ли си, мигом да потъна
в дебрите на чистия ти блян?

Чудо ли си, в стон да те изплача?
Сън ли си, въздишка на гърди?
Праг ли си, докрай да те прекрача?
Обич моя! Всичко ми бъди!…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)