КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Не се страхувам с Теб да се разпъна,
дори презрян и хули преживял.
Тежа ли като камък – ще потъна
на дъното от скърби и печал.

Каквото Си ми писал – ще се случи!
Каквото отредено е – Амин!
Че всеки жив на този свят се учи
и някой ден отива си самин…

Не ще Те разменя за земен жребий.
В сърцето Тебе, Господи, познах!
От въздуха за мен Си по-потребен
и смисъла си в Твоя Кръст избрах!

Каквото или колкото да струва –
сърцето ми копнее да плати.
Човекът на земята не векува,
но някъде над мен векуваш Ти.

И Твоят Образ – той остава вечен.
В нетленното – до Бога извисен.
От вяра молен, и от дъх изречен,
бъди ми Кръст…
И в Кръста – възкресен!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

“Аз станах да отворя на
възлюбения си…”
(Песен на песните 5:5)

Тази тиха врата отвори,
както в утро очите отваряш.
Ако пламъкът в тебе гори –
от дъха му докрай ще изгаряш.

Аз съм твоят сънуван копнеж.
Сетен въглен, среднощно разпален.
От огнищни тревоги горещ.
От ръцете ти бели погален.

Гоних вятъра, теб прекосил.
Този, който искрите извая.
Отвори ми, защото съм бил
и оставам едничък до края.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Когато търкули се слънцето стръмно на запад
и залезът белите облаци с дъх оцвети –
ела на верандата с няколко стръка от лапад
и две чаши вино за нашите вечни мечти.

Недей от покъщнина зор да си даваш до мрака.
На моето рамо подпри уморена глава.
За миг да погледнем – над покрива там, през листака,
към тази далечна и свята за нас синева.

Орахме я дълго – с молитви и сънища бели,
но тя и до днес маргаритка една не роди.
Пришествие чакахме. Чудни слова, невалели…
И топла погача, поръсена с ярки звезди.

Прегърби се времето, сякаш на обръч повито,
и вятърът-старец разшета се прах да мете.
Пийни си от виното! Става след миг ветровито!
И нека отгоре погали ни Бог ако ще…

Тъй както сме двама, и Той ще ни грабне без време.
С презоблачни длани ще стопли душите ни в храм.
А щом и до днес ни люлее тоз поглед неземен,
то сигурно вече сме в Рая, но някак отсам…

Сълзите напират. И есен последна дъждува.
Жълтее по хребета. В сивия плочник плющи.
А някъде – горе – небесното цвете ни чува!
Цъфти, прецъфтява. И сякаш отново цъфти…

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Ще те видя ли в този живот?
Колко птици – за слънце се молят!
Колко слаби дървета – за плод!

Как преминаха зими и вихри,
но снега си една не стопи?
Остарях от надеждите лихи,
а духът ми на вяра търпи.

Аз заричах мечти в урагани,
влюбен огнено в твоя метеж,
и кръстосал слова сред титани,
теб избрах да ми бъдеш копнеж.

Да напълниш с дъха си площади
с гръм и трясък, с лъчи и зора,
и да блеснат на утрото клади –
зов до зов, и искра до искра.

Моя бяла, Вапцаровска пролет!
Идвай вече, че зов посивя!
А живота челичен – в неволя
уж умирах, но той ме живя…

Рани кървави дъжд не измива
и от сънища зрачни боли.
Идвай пролет, могъща и дива
и безумният трон строполи…

А когато възторгът се случи,
като в някакъв истински сън –
на живота свирепото куче
погали с топла ласка навън.

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Изгорих си фалшивите мостове.
Няма смисъл в посоки без вяра.
Че боли от провалите. Доста са!
И напомнят за битка с поквара.

Ренесанса смених с инквизиция
и пристъпих към пламнала клада.
Не очаквам любов от патриция
и от краля не искам пощада.

Тъй суетна е земната хроника,
щом епохата мрази героя.
За възторга заплащам с агония.
В самотата привиждам покоя.

Галилео напомня ми сблъсъка.
Простотата при Хус е свещена.
Но остава тревожно навъсена
мойта тъжна, подсъдна вселена.

В нея някой Пилат от амвона си
ме обрича на участ Христова,
и блестят фарисейските доноси
като капки от змийска отрова.

Е, какво пък? Отивай си, тление!
Твоят трон е обречен и кратък.
А творецът зове опрощение
за вината си нейде оттатък…-+

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Аз, госпожо, не съм от елита!
Нямам ценз и добри маниери.
По бунища душата ми скита
и се храни с каквото намери.

Поизмъчих си доста езика,
но остана ми прост етикетът.
С вас не ставам за лика-прилика
и смущава се в мене поетът.

Имам евтина муза, не крия.
Вдъхновяват ме сиви клошари.
Ако някъде хвърлят сгурия –
тя перото за стих ще опари.

Над едната ми медна паничка
дрънкат грошове. Падат въздишки.
Само с вяра живея, едничка,
но не гледам живота кръвнишки.

Оня Христо в дъха ми прозира,
(който в черната болест угасна).
Шепа стихове – с огън и смирна,
и душа – като цвете прекрасна.

С него погледът в плам озарява
битието, от мъка дръгливо.
Нямам нужда от друго тогава,
щом перото си има гориво.

Сиромах съм, госпожо! И нека
до смъртта все такъв да си бъда.
Че съдбата си среща човека…
Ту награда е! Ту е присъда!

Извинете за острите думи.
Те са дим от горящо кандило.
Няма нищо сега помежду ни.
А пък нещото? Вече е било…

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

„Всеки Моцарт си има по един Салиери –
зъл мерзавец-завистник с по-дребен талант…“
Творецът и сенките, Дела Раи

„Всеки Моцарт си има по един Салиери“,
в реквиеми от скръб да кърви.
Ако птицата волно крилата разпери –
бяс влечугите в миг ще взриви.

От Каин – завистта, от Кайафа – лъжата,
с бесове за съветници – бол,
не е спирал отровният зъб на змията
своя зъл и жесток произвол.

Всеки плюс среща минус. Всяко „про“ има „анти“.
Тъй злочесто векува светът.
И утеха намират всички живи таланти
не отсам, а посмъртно… Отвъд.

Затова не се радвай, че някой лукаво,
днес за кратко ти сваля звезди –
че дори във едното петбуквено „браво“
пак змията оставя следи.

С пълна чаша творецът своя жребий отпива –
да е в тъмното лъч светлина,
но отровата смазва, съкрушава, убива
щом зад нея стои сатана…

Зад творящата Вяра дебнат хищни невери
и пред Дарът – бездарници сто.
„Всеки Моцарт си има по един Салиери…“
Буря – всяко зелено листо.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)