КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Не се боя самотен да угасна
сред преспите на зимна самота.
Съдбата е по своему прекрасна,
дори и след последната черта.

Но даже – да речем, несправедлива –
тя следва своя смисъл провидян.
Животът идва. После си отива,
а всеки дъх е капка в океан.

Един се ражда, а пък друг умира.
Щафетата е родова. С Олимп.
А лаурата? Тя не се избира,
но каца на главите като нимб.

Една искрица в някой да разпаля
и огънят – след мен ще продължи.
Защо тогава края си да жаля
или несбъднат зов да ми тежи?

За колко време трепва из вълните
дори една оставена следа?
Безпаметна изчезва – като дните
в забравата на стълпове вода.

И само който търси – ще намери
това, което друг е подарил –
дори да са изгубени химери,
в които той е бил, или не бил…

Светът не е последната причина
на всичките се случили неща.
Преди от него сам да си замина
аз нищичко за себе си не ща.

Че сетния си праг като прекрача –
оттатък възвръщалец съм, нали?
Едва тогава нека да изплача
скръбта, която вече не боли…

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Суетата на бал ме покани.
„Хей, чаровнико ведър! Ела!
Потанцувай в елит от избрани,
без тъга от човешки тегла!

Ето, празнично трепка конякът
в тази чаша от нежен кристал…
Колко други въздишат и чакат
да им връча покана за бал…

Теб харесах! Че ти си прекрасен!
Имаш лира и леко твориш!
И ще бъдеш на гребена, Ясен,
с този толкова ценен престиж.

Тук заглежда те дворцова дама,
там следи те професор мастит.
Пий коняка, и нека сме двама –
суетата с поета честит…

Уморих се от светската проза.
С чудни стихове днес ме възпей!
Подари ми най-огнена роза
в този мой символичен бордей!

Куртизантка до девствен патриций –
няма по-завладяващ сюжет.
Погледни ме с дълбоки зеници!
Обладай ме в куплет след куплет!…“

Бях низвергнат… Отказах да пиша.
Суетата за сноб ме смени.
И се върнах в мизерната киша –
там, където тъгата звъни.

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

Творецът няма как да улови
на битието всичките предели.
Потегли ли – в посока ще върви,
преследвайки заветните си цели.

Ще среща хора – тръгнали назад
навярно с мироглед, съвсем различен.
Широк е неизброденият свят.
Ту весел, ту в тъгата си трагичен.

Не искам златно име в пантеон,
когато мене няма да ме има.
Читатели… Хиляда! Милион!
Не! Стигат ми дори и двама-трима!

Следа да им оставя. Дребен щрих
или дори случайна драскотина,
ще знам, че ненапразно се родих,
щом дарът ми докосваше малцина.

И някой в своя път да прошепти
един куплет от мен, за незабрава –
сърцето ми все още ще тупти
след заника на чезнещата слава.

Тъй както сред скалистите ждрела
една река дълбае упорита –
да помни вечността, че е била,
по светлите извивки на гранита.

Поет и време, свързани в завет.
Един последен храм за пилигрими.
Прочетен до последния си ред –
потъвам в небесата си незрими.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Светът ми става тъжно непонятен –
откъснат лист във бурен листопад.
И с нишките на изгледа си златен
ми шепне: „Няма връщане назад!

Спомни си извървяната пътека
и виж какво от себе си дари –
надеждата, тъй нужна на човека
да може своя свод да сътвори.

Усмивката – поръсена трошица
за винаги бездомния врабец.
Утехата – невидима искрица
за тропащ със тояжката слепец.

Пожарът – за безсмъртната любима,
сърцето ти докрай опожарил.
За да си нужен, и за да те има.
И в бъдното да знаеш, че си бил…

Не гледай съкрушен и разтревожен
към нишките от минали следи!
Избра си път – единствено възможен.
С небе и вяра, с обич и звезди…“

Светът ми става тъжно непонятен,
но някак си със него се сдобрих.
Откъснат лист в живота безвъзвратен,
над който тези думи сътворих…

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

В душата ми хербарий от листа
за теб напомня с шарки разноцветни.
Усмихваш се с дъха на пролетта
и ме прегръщаш с ласките си летни.

Със снопчета от меки светлини
в сърцето ми рисуват се загадки.
Листа се раждат. Спомени от дни –
безкрайно нежни и безумно кратки.

Хербарият – любовно натежал,
един след друг листата си разтваря.
И всеки спомен – като чист скрижал
в очите ми до огън се разгаря.

И как да кажа, че не си до мен,
щом всяка шарка просто те допълва?
Земя да бях – в листата ти пленен,
аз пролет бих направил да покълва…

Небе да бях – бих слязъл със южняк
да бъда лято в тънките ти длани.
И хиляди листа да тръпнат пак
в хербария красив на любовта ми.

Душата ми е пълна със листа.
Сълза блести. Не, няма да заплача…
Щастлив съм, че дори във вечността
ще те намеря, ако се вторача…

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Полунощен прескачам оградите
и душата ми вечност краде.
Пак ме зърваш с очите си, кладите,
зад пролука от светло перде.

И откъсват ръцете ми праскови.
Сребролики от капчици дъжд.
Сякаш твоите погледи ласкави,
ме докосват така, изведнъж…

В дъх те имам. Далечно събудена.
Мъх и сладост зад тел от бодли.
За войника с душата прокудена
ти си адът, от който боли…

Ти барутът си, пламнал по дланите,
и опърлил среднощни коси.
Ти си болката, скрита под раните.
Ти си раят… И сякаш не си…

Залови ме в минутите, късните.
Аз съм твоят крадец на мечти.
Тези праскови, вече откъснати,
само миг от любов ще прости.

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

Преди да те помисля, че си огън
или да те докосна като храм…
Преди да свърши моята тревога,
че в този свят без теб оставам сам.
Фитил ще свия с трепети и думи,
с безсъници и скитане в зори –
и нека той в ръцете ти да лумне,
и в устните ти да се разгори.

Преди да те намеря като извор
или да те поискам ожаднял…
Преди да те усетя много близо,
тъй както дъх рисува над кристал…
Ще сторя от очите си корито
и ти във тях възлей се на вълни,
а после ще те пия ненаситно
през нощите и всичките си дни.

Преди да те открия, че си вечна
и в тленното не свършват лъч и зов.
Преди за нас посоката далечна
да бъде вяра, смисъл и покров.
Фитил ли съм – бъди ми ти пожарна!
Корито ли съм – буйна да си в мен!
В един завет поискай ме, олтарна!
От огън и вода пресътворен!

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)