КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Мисли за мен понякога. Усещай ме,
дори да съм далечно-несъзрим.
Във спомените нека да се срещаме
и хванати с ръце да повървим.

В една такава нежна територия
сърцата нямат повод за тъга.
Прочетохме ли нашата история?
Предишната ни обич… но сега?

Искрица в битието ни изстинало –
ще лумне ли отново до пожар?
За любовта, разказват, няма минало…
Тя винаги от бъдното е дар…

Мисли за мен понякога. И мислено –
реално сътворен ме съживи.
Да се намерим – както ни е писано.
Неуловен – мигът да ни лови…

И спомените наши, неиздъхнали,
да ни рисуват с вечерен пастел –
от улиците – чувствено заглъхнали
до спирките на нашия предел.

Ясен Ведрин
(Неиздъхнали спомени)

О, властнико щастлив! Не се надувай,
подобен на патриций от Помпей!
Спомни си разгневения Везувий
и две сълзи пред Господа възлей.

Че тръгне ли изригналата лава
не ще те милостиво пощади…
И няма да ти стигне дъх за слава
от коравосърдечните гърди.

Дочуваш ли как кратерът бълбука
и тътенът вещае твоя крах?
С пари ли ще си купиш час сполука,
когато си пред Бога сиромах?

Не знаеш ли, че пъкълът пояжда
най-тлъстите на този свят червив?
А долу сред огньовете е жажда –
мъчителна от дух немилостив…

Преди гневът да дойде вулканичен –
натрупаното с две ръце раздай.
Пред клетника, от тебе необичан,
с една последна обич се покай.

Едно въже – духа ти да издигне
нагоре от света изпепелен…
Че Бог като Везувий ще изригне,
за да изрине гниещата тлен.

И тронове, корони и престоли
безпаметни ще рухнат в пепелта.
Патрициите зли, до ужас голи,
ще стегне във прегръдка печалта…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Няма хайка за вълци. Те разкъсват навред.
Ту ограда прескачат. Ту се мушват под плет.
Тази злобна порода някой трябва да спре,
че е хищникът бодър… До когато умре.

Кремъклийка не гръмва. Кой да сложи капан?
Ту се мръкне. Ту съмва. Но духът е приспан.
И в разкъсано стадо се спотайва страхът.
Тежка, тъжна нерадост е под път, и над път.

Някой грее ракия. Друг посръбва първак.
Ще рече – в орисия гният хората пак.
От смълчаните псета – ни едно е за страж.
Черна мъко проклета! Що споходи ни дваж?

Жално стадото блее… Кой ще жегне в сърце?
Де е пастирят? Де е? С двете силни ръце.
Сам се топли на вълна и нарежда псувни.
А кръвникът погълна още десет овни.

Няма хайка за вълци. Само овчи души.
И в задушната кръчма се раята теши.
А по тъмната доба – след пореден отскок
изкопава им гроба хищен вълк-кръволок.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Молитвата си тиха ще възлея,
тъй както ручей бликва от скала.
О, Господи! Яви ми Галилея
и ангелите с белите крила.

И нека да Те виждам там възнесен –
надежда и мечта събрал в лъчи.
И без да питам в този миг къде Си –
сълзи да пълнят моите очи.

Не вярвам, че Си в космоса далечен.
В мен има радост, щом Те призова.
Въздъхнато измолен, и изречен,
духа ми пълниш с Твоите слова.

И аз Те следвам с вяра, като птица,
помазала крилата си с Елей,
да бъда Твоя, Божия зеница…
Отвъд звездите – скитник Галилей…

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

“Положи ме като печат
на сърцето си…”
(Песен на песните 8:6)

В ръцете си задържам твоя пламък,
искрящ от допир, парещ от слова.
Лъчист копнеж на скъпоценен камък.
Скрижал за неоткрити сетива.

В очите си задържам твоя залез.
На клепките омайващия бряг.
В зениците ти – оня звезден наниз,
подобен на дъга сред полумрак.

В сърцето си задържам дивна песен.
Една любов в мелодия и глас.
Бъди печат в мира ми безтелесен –
пречист и свят до сетния ми час.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Крепи ме, Вяро! Здраво ме крепи,
че в трусове люлее се земята.
Човек се ражда, за да претърпи
най-гнусните спектакли на злината.

От болката да страда. Поруган.
Нечестието мълком да преглъща.
И винаги една престъпна сган
живота му на пъкъл да обръща.

Крепи ме, Вяро! Твърдо ме крепи!
До кремък и искра да бъда верен.
Безбожието – гняв ще потопи
и съд ще го осъди в мрака черен.

А аз, дори венеца си трънлив,
щом твой е – ще го считам за корона.
Когато Господ вътре в мен е жив
не значат нищо няколко пирона.

Крепи ме, Вяро! Дълго ме крепи,
че този свят суетен ще изтлее.
Да можеше духът ми да заспи
и в твоя сън летейки да светлее…

Да бих събрал възторг и синева,
а после като зов да ги разпръсна…
Ще светят в блясък слънчеви слова:
Исус е Жив! Исус за мен възкръсна!

Крепи ме, Вяро! Крепост ми бъди!
Блажен съм пред Престола ти довека,
щом горе – над далечните звезди –
Творецът ще въздигне в мен Човека!

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам, ни в ръкав вирея!
Раздадох се. Но някак си народът
не вдяна хич, че искам да го сгрея…

Не бих се борил страстно за витрина
или сергия в земни панаири.
С една утеха нека не изстина,
че жадният дъжда ми ще издири.

Че гладният жарта ми ще вечеря
от огъня, разпален със словата.
Къде сте, хора? Как да ви намеря?
Дали в пръстта или пък в синевата?

Един Завет свещено ме зарича
да не продам дори и запетайка.
Обича го душата ми, обича,
че той ми е съдба, баща и майка.

И даже на лавица да ме нямат
(какъв кошмар за клети графомани)
в искрите на извечния ми пламък
написаното дар ще си остане.

Било да бъда стъпкан и клеймосан
или проклинан гневно от мнозина –
аз болката от кръста си ще нося,
творил докрай поезия в пустиня.

Дори да ми приготвят ешафода –
така живях, така и ще живея!
Не се чудете! Сбъркан ми е кодът!
Ни в клин се вписвам! Ни в ръкав вирея!

(Птицата в теб)