КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

„Vulgus pessimus rerum interpres!“
„Тълпата е най-лошият съдия!“
Сенека

Като в трепетен унес – още гледам напред.
Още вярата в мене клокочи.
Връх ли беше животът ми или някакъв плет,
който мравка дори ще прескочи?

За рекорд или подвиг не получих медал,
нито славата с лаврови клони.
А търгашът не вижда колко даром съм дал,
щом цената печалбите гони…

Не проливах сълзите за свещен пантеон.
В антология мъчно ще вляза.
Моят връх е самотен, но наситен с озон.
Там скръбта надживява омраза.

И ми стига навярно, че надежди творих,
както мога – с перо и хартия.
Бих ли литнал нагоре? О, разбира се! Бих…
Само смисъла в мен да открия…

Той понякога клюмва. Като тъжен врабец
със замръзнала в студ перушина.
Не дочакал в мъртвилото своя живец
и усмивки поне в неколцина.

А съдбата не връща пропиляните дни,
на забравата скрити в завоя…
Още скърца перото. Още струна звъни
да изтръгне въздишката моя.

И оставам на фокус пред невидима цев –
нарисувана с кръгче мишена.
А под мене тълпата с най-доволния рев
иска своята гнусна арена.

Тя не ще ме намери. И така е добре!
„Vulgus pessimus…“ – писа Сенека.
Не е страшно когато човекът умре,
а когато го няма Човека…

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Изстинах… И в душата ми вали
снегът на орисията всевластна.
Жарта, която дъх не сподели,
затрупана под преспите угасна.

В нищожната просия претърпях
капризите на вихър безпощаден.
Сто пъти от отхвърляне ридах
и в глухата тъма будувах гладен.

Не се превърнах в хищен единак
с инстинктите готов да кръволочи.
Очаквах радостта пред моя праг,
но чакането дълго се проточи.

Годините се свиха на кравай,
паянтово да скърцат в тишината.
Да идва краят… Търсеният край,
където се стопява белотата.

И в капчици, сълзи околовръст,
да тръпне чист сезонът невъзможен.
Едничко възкресение след кръст
и светла диря над света безбожен.

Изстинах… И в душата ми вали.
Навява сняг тъгата синоптична.
В поета от несбъднатост боли,
но болката, по право, си е лична…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)

„Ако в чая въздъхнат горчиви треви
и потръпне червената риза на клена…“
Калин Донков

Върху топлата плоча на моя живот
къкри чайник с горчива отвара.
Аз събрах й тревите под звездния свод
и омесих ги с мъдрост и вяра.

Първо стъпки оставих. Натисках с пети.
В тези ямички плаках несретен.
По сълзица във всяка – скръб по чисти мечти
и печал за живота безцветен.

От сърцето си семе за билки избрах.
Всяко семе – с копнеж и тревога.
И така семената надълбоко посях
и горещо се молих на Бога.

Мина време. Угаснаха много лета.
Своя цвят си меняха косите.
Като тъжна орисница бе младостта.
С мен поплака. Прибра си мечтите.

И тогава се втурнах по стръмния склон
да намеря следите предишни.
Тези билки, посяти със болка и стон.
Тези тъжни, горчиви въздишки.

Бяха никнали те. Избуяли навред.
Не едничка, но цяла градина.
Има чай за душата на добрия поет,
който някак безславно премина.

Тъй седя си самотен. Протягам ръце
и се топля от спомени живи.
Пия чаша с отвара. И по мойто небце
светят тъжни въздишки горчиви.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Искаш ли среброто от косите ми?
Протегни тогава нежни длани
и след миг във тях ще са изсипани
всичките ми болки изтерзани!

Ще ме видиш сам самичък в нощите
как опитвам мислите да сгрея.
Ще усетиш как отварям пощата,
без да съм намерил нищо в нея…

Ще помислиш как нареждам думите,
посветени винаги на тебе!
Ще се питаш как кръстосвам друмите,
с вярата, че още съм потребен…

Искаш ли среброто от косите ми, –
спомените тъжни – цяло ято?
Целуни ме с обич незаситена
и ми дай душата си от злато!

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

Цигулково, дъхът ми те издиря
и в полъха те следва уловен.
Поне веднъж да мога да изсвиря
нощта, която ти превърна в ден…

Цигулково, сърцето ми те врича.
Бъди ми ти мелодия и стих.
В съдбата ми, от залези лирична,
един лазур за себе си открих…

Цигулково, душата ми те моли.
Над тънки струни – трепетна гори.
В едно небе, жадувано за полет,
от нотите ми – птици сътвори.

Ясен Ведрин
(Сбъдната Вселена)

Пламъците пишат по ръцете ни
думите, родени в нощен час.
В пръсти, от докосване преплетени,
стих разпалва чудната си власт.

Може би е чувство неизказано.
Порив, от целувка онемял.
Вятър – зад завесата на разума,
вързал ни в съдбовния си шал.

Птица на мечтите ни жадувани,
влязла през комина до жарта.
И с крила, от огъня рисувани,
разгорила късче самота.

Пламъците пишат по ръцете ни
с топлещо мастило от искри.
Аз и ти сме огнено-прочетени
само миг, преди да зазори…

Ясен Ведрин
(Сбъднати предчувствия)

На гости ми пристигна самотата.
Постави тя небрежно крак въз крак.
Гласът й проехтя във тишината:
“Хей, ти! Ще се обичаме ли пак?”

Да я изгоня, знаех, нямам сила.
Почерпих я с увяхнали мечти.
“Не се сърди! Каквото било – било!
Ти моята натрапчивост прости!”

Простих й аз, защото ме обича
и моя вечна гостенка е тя.
А явно, че не съм й безразличен
щом търси ме дори накрай света.

Сълзите ми за нея бяха бисер.
Тъгата – плам, необуздан копнеж.
Бях фреска от античен стенописец –
с осанка тъжна и с коси от скреж.

На гости ми пристигна самотата.
Остана дълго – в мене се всели.
И чак тогава осъзна душата –
любов несподелена я боли…

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)