КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

Понякога в сънувани треви
ще виждам твоя образ като цвете.
В очите ми копнеж ще се взриви
и пламък ще премине през ръцете.

Ще бъдеш дивна – красота и блян.
Омайниче вълшебно за душата.
Гласът ти ще е вятър разлюлян,
а погледът ти – слънчев лъч в росата.

От нежни тръпки лудо премалял
ще потуша надеждата си късна.
Но твоят цвят – невинен и съзрял
за себе си аз няма да откъсна.

За да те имам в тихите треви –
едничко чудо – обич от небето.
Да те сънувам, щом у мен кърви
най-хубавият спомен за сърцето.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

“Отвори ми, сестро моя, любезна моя!
Гълъбице моя, съвършена моя; защото
главата ми се напълни с роса,
косите ми с нощни капки…”
(Песен на песните 5:2)

Покрие ли главата ми роса
и нощни капки блеснат ли в косите –
в пътека от заспали небеса
при теб ще дойда с коня на мечтите.

Събудена – вратата отвори.
По-истински от сън ще те обвия.
Припламнал лъч от изток ще зари
да ни повика в своята стихия.

И в полета към миг неизразим
искри ще глъхнат в чаткащи подкови.
Последвай ме! И нека изгорим
в една Любов над всичките любови.

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулптора очакват си длетата.
И смисълът, под жилките покрит,
на вярата едничък е следата.

Почива Микеланджело отвъд.
Епохата е ялова, за жалост…
В очакване на Страшния си Съд
глупците бият с чукове нахалос.

Да би помогнал Господ! Но, не би…
Мълчи Творецът тайните Си свише.
Премъдрите Му всякога съдби
не може летописец да опише.

Светът не иска древен Самуил.
И Мирото е пуст анахронизъм.
Не с Корена Давидов, но с бодил,
в духа си многократно е пронизан.

Зад бронята на пищен Голиат
преживят сноби жалката си похот.
И в своя лицемерен маскарад
лика си ваят – в суета и грохот.

Във всеки мрамор спи един Давид,
но Скулпторът сред бесните Го няма.
А вярата напомня прозелит,
продаден на търговците във Храма…

Ясен Ведрин
(Възходът на падението)

Ти ще дойдеш отгоре! Като лъч в небеса!
Ще Си обич и порив! Ще Си цветна роса!
Ще Си снежното бяло! Ще Си синият зов!
Ще Си чудно начало на пречудна любов!

Ще Си мъдрост и песен! Ще Си радост и плам!
Ще Си пролет и есен! Ще Си Святост и Храм!
Ще Си светла утеха! Ще Си прошка и блян!
Ще Си ленена дреха с аромат на ливан!

Ще Си Вяра и Вечност! Ще Си Път и следа!
Ще Си смях и сърдечност! Ще Си Жива Вода!
Ти ще дойдеш, въздишан! И ще бъдеш Един!
Бог и Господ Всевишен! Аз Те чакам! Амин!

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Живей ме, обич! Дълго ме живей!
Жадувай ме от бъдещи години.
За някой невъзможен юбилей,
където стават чувствата картини.

И в сребърните нишки паметта
започне всеки спомен да повтаря…
Живей ме в топлината на жарта,
когато сетен въгленът догаря.

Дълбоките ми бръчки не глади.
Реки са те с пресъхнали корита.
Живей ме! Да прелея от води,
дори солта им да остане скрита.

Сезоните на възел завържи.
Не взирай поглед в младост отлетяла.
Макар от дълголетност да тежи –
живей ме, все едно съм катедрала.

Ще минат през душата ти лъчи
и ветрове, внезапно отшумели.
Светът, подобно жълъд ще горчи,
с пропуснатите срещи и раздели.

Но ти, все още нежна, ме живей
и нека съм ти есенна отвара –
за онзи миг, когато Свят Елей
ще запечата изповед и вяра.

И някъде, в звезди на нощен свод,
две сенки вечността ще преоткрие…
Живей ме, обич! Смисълът-Живот
все още шепне, че това сме Ние!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Когато ангелите плачат
дали ще си готов да спреш –
на падналия клетник в здрача
да бъдеш лумналата свещ…

За този, който в скръб се дави
да бъдеш пояс и мечта.
На бряг добър да го оставиш
с усмивка нежна на уста…

Дали готов си даже в гроба,
във тоя най-ужасен ров,
да бориш черната прокоба
с едничък пламък от любов…

И там, сред спускани въжета,
да си въже от светлина,
с което дух без тленност клета
надвива мъка и злина…

Нагоре, в светлото, издига
душите с литнали крила,
разчупил тъмната верига –
смъртта, която е била…

Какво са думите? Не значат…
Надмогва ги искрящ копнеж.
Когато ангелите плачат –
бъди в сълзите им горещ.

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Прегръщали го. Хлебеца му яли.
Заклевали се в истинска любов.
Накрая – като дрипа го предали
и бутнали душата му във ров.

Измили се с вода. Благочестиво.
И тръгнали по пътя без вина.
Ридаел поруганият. Горчиво.
Но в отговор получил тишина.

Главата си навел, от жлъч оплюта.
Не искал да повярва, но уви…
Боляло го сърцето с болка люта,
и в спомените взело да кърви.

„Сгреших ли, Боже?“ – рекъл той накрая
и в мъката се свлякъл на нозе.
„Раздадох всички дарове от Рая!
Един петак ръката ми не взе!

Растяха пред очите Ти чедата
със Твоите изсипани блага.
Защо така презряха Светлината
и хвърлиха душата ми в тъга?

Защо Небесна Вярност не дочаках
с венеца Ти, трънливо-величав,
и вместо на милувката на Яков
попаднах на петата на Исав?…“

„Защото там, в утробата, са двама!“ –
дочул Гласа от блесналия свод.
Единият ще тръгне след измама,
а другият – ще ти дарява Плод.

И нека се душата ти не чуди
на тази орис от преляла скръб.
Исав се ражда днес в дванайсет Юди,
готови в миг да ти обърнат гръб.

Но ти удръж предателствата груби
и болката от всеки остър нож,
че Яков, Вярност Божия, се губи,
а мракът се въздига като нощ…“

Избавил се от ямата човекът.
Изтрил сълзите, светло утешен.
И тръгнал пак по вярната пътека
докрай да носи Кръста си, решен.

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)