КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

В този свят, от крайности обзет,
времето обгръща ме дуално.
И редя куплет подир куплет
в сблъсък на реално с нереално.

Ангелите пращат ми зора.
Мъката е с подпис от злодея.
Червеите искат да умра.
Птиците се молят да живея.

Сладкото от похоти горчи.
Болката – отива си с хинина.
Слепият проглежда без очи
скритото в небесната картина.

Вън царува нагъл психопат.
Вътре ми е тихо, животворно.
Раят на проклетите е ад.
Долното си вярва, че е горно.

Как се сменят светлина и мрак,
а сърцето търси и избира…
Богаташът тръгва си голтак.
Сиромахът – най-богат умира.

Ден и нощ земята се върти,
а животът – сякаш е назаем,
щом Творецът с дух ме въплъти
да Го следвам в път неразгадаем…

Ясен Ведрин
(Птицата в теб)

Разхълцана и с тягостно вълнение
от погледа към просещ инвалид,
изрича дама честното си мнение
от неговия тъй отблъскващ вид.

„О, ужас! Дрехи толкова вмирисани!
Коса сплъстена! Явно е въшлив!
Погледна ли го – ах, направо втриса ме!
Защо не се измие с „Палмолив“?

За „Ариел“ не стига ли просията
или самобръсначка от „Жилет“?
Да мине тези дрипи със ютията
и да си купи столче занапред…

Така, приседнал на цимент, какво ли е?
Ще го полазят мравки, може би!
Ах, бога ми! Тресе ме главоболие
от тези незначителни съдби…

Ух, гледай! И ръка протяга грешникът!
Докосна ми красивото палто!
Ако бълхите плъзнат ми из дрешника –
не бих се никак чудила защо…

Какво ме гледаш? Вадя си салфетката,
че твойта скръб така ме съкруши.
Сълза проляла е мадам за клетника!
Сълза за всички страдащи души!“

Ясен Ведрин
(Бакърена паничка)

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха в надеждата с острия плуг…
Но останаха цветните сънища още небивали,
сякаш аз съм ги молил да бъдат утеха за друг.

Дъждове се изсипаха. Пролетни, летни и есенни.
Гръмотевици тряскаха своите кратки следи.
А душата броеше сълзите си – Богу принесени,
за да бликнат водите Му… Святите живи води!

Побеляха косите ми, сякаш в сланите жигосани
и проряза си бръчките сухо корито от зов.
Попрегърби се вярата в немощ от дългото носене,
но свещения дълг не погази под Кръста Христов.

Не дочаках деня си, нарочен за чудно намиране.
Може би не прежалих душата си в жертвен олтар.
И остават във бъдното още мечти за умиране,
за да има възкръсване в моя най-истински дар.

Тези мои лета – като стари, безропотни биволи,
колко дълго ораха… И оран остана пред тях!
Нека още веднъж ги подкарам с очи незаспивали
за последния смисъл – че Негов в живота си бях.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

Боже, влей Живота Си във мене!
Боже, влез във моето сърце!
Мощното Ти Име викам денем.
Нощем търся Твоето лице.

Боже Благодатен и Всевишен!
Боже на Енох и Авраам!
Искам вечно в Твоя Дух да дишам
и за Теб живота си да дам.

Устните ми, Боже, Ти създаде.
Ще Те хвалят без да млъкват те,
че Сина Си Ти за мене даде,
за да бъда Твоето дете.

Ясен Ведрин
(Коленича пред Тебе)

Ще те потърся и ще те намеря
след дългия, вървян от мене път.
Ще бъде в залез – време за вечеря
и силен ще е в чувствата гладът.

На прага ще ме срещнеш – непозната.
С очи, които аз не съм съзрял.
Загърнала с клепачи добротата
от огъня, все тъй недогорял.

Ръцете ти брашняни ще белеят –
въжетата за моя сладък блян.
Ще ги докосна плахо – да се сгрея,
и ще притихна невъзможно ням.

Привърши пътят. Странникът се върна,
събрал студа от много ветрове.
Покривка бяла в миг ще му разгърнеш
и хляба ще разчупиш там на две.

И с оня плам – от пещ неугасена
ще му погалиш сивата глава.
Трапезно ще му шепнеш – вдъхновена,
от огъня на женските слова.

Ще те потърся и ще те намеря.
Във нощвите брашното замеси.
Любов ми дай едничка за вечеря!
И като хляб – за мен се принеси!

Ясен Ведрин
(Шарена палитра)

Бягат понякога моите сънища в пустото.
Вее ги вятърът. Галят ги бледи звезди.
Търсят в забравата спомени, съхнещи устия,
били в годините бурно прелели води.

Прах се полепва, и пепел задъхва се в патоси.
Обич изпръхва по облака, пясъчно бял.
Няма овчари – да водят по утро стадата си.
Няма и изгрев – да би като въглен изгрял.

Друга вселена си търсят мечтите изселени.
В цифрова крепост оплаква ги вече духът.
Сякаш са бити и гонени в дивото селяни,
търсили капка надежда и вяра за път.

Няма го старият дъх от реликви и блянове.
Плаче душата ми – твърде ревнив етнограф.
Блеят овце и разнася се песен от чанове –
ехо от ехото, чезнещо в звезден ръкав.

Вече не питам забравата чудото где ми е.
В мен е навярно, но скрито от чуждия свят.
Може би в някоя вечер на пълно безвремие
пак ще се върна по сенките – бистър и млад.

Ясен Ведрин
(Жълтици в дъбовата ракла)

През прозореца нахлува мирис
на неокосени в лятото ливади.
Приспива ме, из въздуха се носи.
Изтръпват навлажнените ми ириси
в мечтани, недовършени наслади,
в изстрадани сълзи за сенокоси.

Маса, стол, перо… И късна притча.
Пролетта – затворена в хербария,
лятото – във спомените бистри.
Есента си тръгва, зимата наднича…
Явно, вечността ме изпревари,
но поне сълзите ми са чисти.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)