КЛАСИЧЕСКА ПОЕЗИЯ

“Нека ме целуне с целувките на
устата си, защото любовта ти е
по-желателна от виното…”
(Песен на песните 1:2)

На бавни глътки с обич ме отпивай.
Не съм тръпчив, но тръпките творя.
Потаен ли съм – с порив ме разкривай.
Разпалиш ли ме – буен ще горя.

Дъхът не страда от вини нарочен.
Изпива всяка радост. Не брои.
Надежди търси в смисъл безпосочен.
Пиян от зов – в целувките струи.

И някак от премъдрост начертана
прошепва думи, капки от Елей.
Налей ме не във чаша или кана!
В сърцето си, любима, ме налей!

Ясен Ведрин
(Лозата на Енгади)

Светулки в шепата събирам
фенер да си направя.
И с него в мрака да подиря
целувки и забрава.

Да мина пак по твойте стъпки
до горското поточе.
В сърцето да нахлуят тръпки
и пулсът да подскочи.

Дървета да погаля с длани,
понеже ни съзряха.
Свидетели на любовта ни,
макар и неми бяха.

Светулки в шепата събирам
от спомени прекрасни.
Фенерът в тъмното пулсира,
но скоро ще угасне.

Не мога миналото време
да върна аз обратно.
Отиват си мечтите земни.
Живеем безвъзвратно.

Ясен Ведрин
(Светулки в шепата)

Есенея… Не питай защо, докога…
Аз съм вече сезонно зависим.
И в очите ми влиза листопадна дъга,
на която магията ти си.

Есенея… Дъждуван от стари следи
на отминали дни в незабрава.
И ръмящо небето своя стих ми реди
как зеленото все пожълтява.

Есенея… И в мъдрия свой кръговрат
сам светът ми от цвят се покрива.
Уморих се да бъда в мечтите си млад.
Може би старостта е щастлива.

Есенея… Сребристо ме гони цъфтеж
от лъчисто отминало лято.
Прегърни ме! Животът е верен копнеж
да превърнем среброто на злато.

Есенея… Не питай защо, докога…
Може би съм Есенин в позлата…
И се вмъква едва доловима тъга,
от която сълзят сетивата.

Ясен Ведрин
(Отвара от въздишки)

В една нещастна, мижава държавица,
със плебеи, съсипани от скръб,
живеел цар, подобен на пиявица,
връз техния, подут от рани гръб.

От сутрин чак до вечер в кръволочене –
така се нижел царският живот.
Превърнал си покоите на кочина
и там играел покер и белот.

Залагал все на едро сред играчите.
На вързано играел – с литри кръв.
Край него лешояди алчно грачели,
но той ги биел и излизал пръв.

Останал царят сам. Без конкуренция.
Дори надписал златния си трон:
„Каквото бил е Данте за Флоренция
и Шекспир за мъгливий Албион,

това съм аз сред първите!“ „Наздравица!
От кръв червена имам ръст висок!
Наричат ме безумните пиявица,
а мен ми подобава да съм бог.

Но как попаднах на народ с анемия,
че бледи, гладни – гледат ме безчет?
И казват за властта ми днес: Не щеме я!
Безкръвни как да кретаме напред?

На мен ли подобава гневно питане
от хорица със лош хемоглобин?
Не сте ли от харизмата заситени
на вашия върховен властелин?

Живейте с вяра! С дух от идеалите!
Духът не ще ни стока, ни пари!
В покорство си налягайте парцалите,
че царят знае как да ви смири…“

В една нещастна, мижава държавица,
останал мит от стари времена,
за алчен цар, подобен на пиявица,
що пил кръвта на робски племена.

Но пръснал се накрая, от гноясване.
Кръвта изтекла – същий тъмен вир.
И бурени-съсиреци пораснали
да спомнят кръволока по-подир.

Ясен Ведрин
(Хрониките български)

“Какво с мене ще стане, не зная,
но едва ли пак пътник ще стана!…“
Пеньо Пенев

Както станах за пътници явен
насред пъстрия свят на мнозина,
тъй навярно ще бъда забравен
и на своя си ред ще отмина.

Като бурен въртоп битието
где що писах – погълна, завлече.
Умориха го с болка поета
и на дрипа замязал е вече.

Тъмни сажди по белите длани.
Тъй се случва в живот безлюбовен.
Гаснеш сам. С незараснали рани.
Уж почитан, а всъщност отровен.

Подаряван. И често цитиран.
Величав – до коричката с плесен.
Скъса струните моята лира
и не става за никаква песен.

Наградиха ме с щедра измама.
А в душата е празно отколе…
Имам всичко. А нищичко нямам.
И от поздрави още съм болен.

Не изстрадах докрай семената,
посадени у почви безверни.
С черни тръни покри се земята.
и очите ми плакаха черни.

Както станах по пътя си явен –
тъй да ще моят Бог да ме вземе.
Изнурих се в живота безславен
и напусто живяното време.

Като оня поет в тишината,
преживял самота и измяна,
да усетя за миг над житата
светозарната сребърна пяна.

Ясен Ведрин
(Тленен остатък)

Сърцето угнетено се топи
в пожарите на хорската първичност.
Един въпрос отказва да търпи:
Какво тук значи някаква си личност?

Животът – като грайфер в кален слог.
Мечтите – потъмнели до безличност.
Дори да те превърнат в некролог…
Какво тук значи някаква си личност?

Въздишай, но оставаш недочут.
Шумът презира лира и лиричност.
Мнозина ще изкряскат в твоя смут:
Какво тук значи някаква си личност?

Живей в шаблон, под общия капак –
това вещае сляпата логичност.
В тълпите влей се! В жалкия рояк!
Какво тук значи някаква си личност?

Героите отдавна са отвъд
под пластове от сива архаичност.
От стадно чувство води се светът.
Какво тук значи някаква си личност?

Но станеш ли мишена – дваж и триж,
платил цена за своята различност –
оставяш диря, за да заявиш:
Това тук значи някаква си личност!

Ясен Ведрин
(Търсач на бисери)

Измислен под перото на Юго,
в история – възвишена и свята,
аз днес те виждам в сетното тегло,
сковало в студ лицето на земята.

Не съм идейно краен радикал,
но пълен съм с илюзии за братство.
Прегазвам денем лепкавата кал
на бунт и срам, на грях и светотатство.

Спохожда ме в сърцето твоят дух.
Дълбоката ти същност незлобива.
В каторгите от зло да бъда глух
за шепот, който змийски се извива.

На канче супа с някой сив голтак
да преговоря думите Христови.
Да срещна сам Гаврош пред моя праг –
със Любовта над всичките любови.

И белег да оставя. И следи.
В сърце и ум. Във шепи и зеници.
Да падне злият в мътните води,
ръце заключил в черни белезници.

Това е, мой приятелю Валжан,
последната ми свята барикада –
от злото на света, неудържан,
да изгоря в съдбовната си клада…

Ясен Ведрин
(Точка на замръзване)